Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Лисбет се спря на вратата и видя Холгер Палмгрен в полупразната столова. Той седеше с лице към нея, но цялото му внимание бе приковано в една чиния. Държеше непохватно вилицата в юмрук и съсредоточено насочваше храната към устата си. Кажи-речи всяка трета хапка бе неуспешна и храната падаше на масата.

Седеше прегърбен и приличаше на стогодишен. Лицето му беше странно вдървено. Холгер Палмгрен бе в инвалидна количка. Едва в този миг Лисбет Саландер осъзна, че той наистина е жив и че Армански не я е излъгал.

Холгер Палмгрен изруга тихо, докато за трети път се опитваше да набоде с вилицата хапка пудинг от макарони. Приемаше, че не може да ходи нормално и че много неща са невъзможни за него. Ала ненавиждаше мисълта, че не може да се храни като хората и че понякога се лигави като бебе.

Мозъкът му знаеше точно какво трябва да прави. Да свали вилицата под точен ъгъл, да я плъзне напред, да я вдигне и да я насочи към устата си. Ала координацията на движенията представляваше известен проблем. Ръката му отказваше да го слуша. Когато й нареждаше да се вдигне нагоре, тя се плъзгаше бавно встрани. Когато се опитваше да я приближи към устата си, тя се отклоняваше в последния момент и се насочваше към бузата или брадичката му.

Същевременно обаче той знаеше, че рехабилитацията дава резултат. Само допреди шест месеца трепереше толкова силно, че не успяваше да сложи в уста нито хапка. Сега се хранеше доста бавно, но поне се справяше сам. Не смяташе да се предава, преди да възвърне пълен контрол върху тялото си.

Холгер Палмгрен свали вилицата, за да набоде нова хапка, когато нечия ръка се спусна косо напред иззад гърба му и нежно взе прибора от ръката му. След това видя как ръката забоде малко от пудинга и вдигна храната към устата му. Веднага позна крехкия като на кукла юмрук, извърна глава и видя очите на Лисбет Саландер, които бяха на по-малко от дециметър от собственото му лице. Погледът й издаваше несигурност. Изглеждаше притеснена.

Палмгрен дълго се взира в лицето й. Сърцето му изведнъж се разтуптя. След това отвори уста и пое храната.

Тя започна да му дава залък след залък. Обикновено Палмгрен мразеше да му помагат с яденето, ала разбираше защо Лисбет Саландер прави това. В този случай той не изглеждаше като безпомощен труп. Тя го хранеше в знак на смирение — което при нея бе изключително рядко проявявана емоция. Правеше средно големи хапки и го изчакваше да сдъвче. Когато той посочи към чашата с мляко със сламка, Лисбет я вдигна бавно, за да може той да отпие.

Не си размениха нито дума по време на цялото хранене. Когато той преглътна и последната хапка, Лисбет остави вилицата и го погледна въпросително. Той поклати глава. „Не, не искам допълнително.“

Холгер Палмгрен се облегна назад в инвалидната количка и пое дълбоко въздух. Лисбет вдигна салфетката и избърса устните му. Той изведнъж се почувства като мафиотски бос от някой американски филм, като capo di tutti capi , към когото изразяват уважението си. Представи си я как целува ръката му и тази абсурдна фантазия го накара да се усмихне.

— Мислиш ли, че човек може да получи чаша кафе на това място? — попита Лисбет.

Той заваляше думите. Устните и езикът му не искаха да произнесат звуците правилно.

— Мсазасерврне зад ъглъ. „На масата за сервиране зад ъгъла.“

— Искаш ли? С мляко и без захар, както преди?

Той кимна. Лисбет отнесе таблата и след няколко минути се върна с две кафени чаши. Направи му впечатление, че тя пие кафето без мляко и захар, което бе необичайно за нея. Усмихна се, когато забеляза, че е запазила сламката от чашата му с мляко за кафето. Седяха мълчаливо. Холгер Палмгрен искаше да каже хиляди неща, но не можеше да артикулира нито сричка. За сметка на това погледите им непрекъснато се срещаха. Лисбет Саландер изглеждаше ужасно гузна. Накрая тя наруши тишината.

— Мислех, че си мъртъв. Не знаех, че си жив. Ако знаех, никога нямаше… Щях да те посетя много отдавна.

Той кимна.

— Прости ми.

Той кимна отново. После се усмихна.

— Ти беше в кома и лекарите ми казаха, че си отиваш. Мислеха, че ще умреш в рамките на няколко денонощия, и аз просто си тръгнах. Съжалявам. Прости ми.

Той вдигна ръка и я положи върху малката й длан. Лисбет я хвана здраво и си отдъхна.

— Ди бш счезнл. „Ти беше изчезнала.“

— Говорил си с Драган Армански?

Той кимна.

— Пътувах. Бях принудена да напусна страната. Не си взех довиждане с никого. Просто заминах. Притеснил ли се беше?