Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Бе ядосана, че не откри реален адрес на русия великан, например в района около Стокхолм, а някаква пощенска кутия в другия край на Швеция. Но това беше единствената й следа. „Добре тогава. Напред към Гьотеборг.“

Насочи колата към изхода за Е20 и зави на запад към Арбога. Включи радиото, но за малко изпусна новините и попадна на рекламния блок. Заслуша се в Дейвид Бауи, който пееше за палеж с бензин. Лисбет нямаше никаква представа кой бе изпълнителят на песента, нито коя е тази песен, но възприе текста й като пророчество.

Микаел наблюдаваше входа на жилищната сграда на Фискаргатан 9 край Мусебаке. Това беше един от най-скъпите и неафиширани адреси в Стокхолм. Пъхна ключа в ключалката. Той пасна перфектно. Списъкът с живущи в сградата на стълбите не му бе от особена полза. Микаел предположи, че повечето от апартаментите са на различни компании, но имаше и такива, които принадлежаха на частни лица. Не се изненада, че името на Лисбет Саландер не фигурира в списъка, но му се струваше невероятно това да е скривалището й.

Започна да се изкачва от етаж на етаж, като четеше табелките на вратите. Нито едно от имената не му говореше нищо. Стигна до последния етаж, където на една от вратите прочете В. Кула.

Микаел се плесна по челото и се усмихна. Не смяташе, че името е избрано, за да го дразни, то по-скоро отразяваше личната й иронична преценка — къде другаде Кале Блумквист би търсил Лисбет Саландер 83 83 Вероятно В. Кула е съкратено от Вила Вилекула, или дома на Пипи Дългото чорапче. На няколко места в книгата Саландер е оприличавана на Пипи, а и Кале Блумквист и Пипи са герои на Астрид Линдгрен. — Б.пр. ?

Натисна звънеца и изчака една минута. След това извади ключовете и отключи секретната и обикновената ключалка.

В мига, в който отвори вратата, се включи алармената система.

Телефонът на Лисбет Саландер зазвъня, докато се намираше на Е20 при Глансхамар, след Йоребру. Тя веднага наби спирачки и спря на една отбивка. Извади джобния си компютър и го включи към мобилния телефон.

Преди петнайсет секунди някой бе отворил вратата на апартамента й. Алармата не беше свързана с охранителна фирма. Целта бе да я предупреди, че вратата на жилището й е разбита или отворена по друг начин. След трийсет секунди защитният механизъм щеше да се включи, като за неканения гост беше подготвена неприятна изненада под формата на бомба с боя, скрита зад мнима разклонителна кутия. Лисбет се усмихна в очакване и започна да отброява оставащите секунди.

Микаел се бе втренчил отчаяно в дисплея на алармената система до вратата. По някаква незнайна причина дори не му бе хрумнало, че апартаментът може да е охраняван. Видя как дигитален часовник отброява секундите. Алармената система на „Милениум“ подаваше сигнал, ако никой не въведеше правилния четирицифрен код в рамките на трийсет секунди, след което се появяваха няколко яки ченгета от охранителна фирма.

Първият му импулс бе да затвори вратата и бързо да напусне сградата. Но стоеше като парализиран.

„Четири цифри. Невъзможно е да налучка кода.“

25-24-23-22…

„Проклета Пипи…“

19-18…

„Кои цифри да въведа?“

15-14-13…

Усети как паниката му расте.

10-9-8…

След това вдигна ръка и отчаяно въведе единствения номер, за който можеше да се сети. 9277. Тези цифри отговаряха на буквите WASP на компютърната клавиатура.

За негова огромна изненада броячът спря, когато оставаха шест секунди до нула. Алармата изпиука още веднъж, след което броячът се нулира и светна някаква зелена лампа.

Лисбет отвори широко очи. Не можеше да повярва, дори разтърси джобния компютър, което и според самата нея бе абсолютно нерационално действие. Отброяването се преустанови шест секунди преди избухването на бомбата. В следващия миг броячът се нулира.

Невъзможно.

Никой друг освен нея не знаеше кода. Алармената система дори не беше свързана с охранителна фирма.

Как така?

Не можеше да разбере как бе възможно. Полицията? Не. Зала? Изключено.

Набра един телефонен номер и изчака камерата за наблюдение да се включи и да започне да изпраща снимки с ниско качество на мобилния й телефон. Камерата бе скрита в кутията на противопожарната аларма на тавана в коридора. Тя правеше нискокачествена снимка на всяка секунда. Разгледа серията, като започна от първата фотография, която бе запечатала момента на отварянето на вратата и включването на алармата. След това по лицето й се разля крива усмивка, защото пред очите й изникна Микаел Блумквист, който в продължение на около половин минута изигра спазматична пантомима, докато накрая въведе кода и се отпусна на касата на вратата с такова изражение на лицето, сякаш току-що се бе разминал с инфаркт.