Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Бих искал да допълня, че се надявам да сте добре. Много се зарадвах на спонтанното Ви посещение миналото лято и трябва да призная, че присъствието Ви ми подейства ободряващо. Ще се радвам, ако мога да Ви предложа услугите си и занапред.

Писмото бе с дата 24 януари. Очевидно Лисбет Саландер не проверяваше пощенската си кутия особено често. Микаел разгледа приложените документи. Представляваха договор за покупко-продажба на апартамент в жилищна сграда на улица Фискаргатан 9 край площад Мусебаке.

В следващия миг се задави с кафето. Крайната цена бе 25 милиона, а покупката бе осъществена на две вноски през дванайсет месеца.

Лисбет Саландер видя как един здрав тъмнокос мъж отключва страничния вход на „Ауто-Експерт“ в Ескилстуна. Това беше гараж, сервиз и фирма за отдаване на коли под наем. Компания като всички други. Бе седем без десет, а от една написана на ръка табелка ставаше ясно, че работният ден започва в седем и половина. Лисбет пресече улицата, отвори страничния вход и влезе вътре. Мъжът я чу и се обърна.

— Рефик Алба? — попита тя.

— Да. Коя сте вие? Още не е отворено.

Тя вдигна пистолета на Сони Ниеминен, държейки го с две ръце, и го насочи към лицето на мъжа.

— Нямам нито време, нито желание да се разправям с теб. Искам да ми покажеш регистъра на отдадените под наем коли, и то веднага. Имаш десет секунди.

Рефик Алба бе на четирийсет и две години. Беше кюрд, роден в Диарбекир, и определено не виждаше оръжие за първи път. Стоеше пред нея като парализиран. След това осъзна, че ако в офиса му се появи луда жена с пистолет в ръка, няма смисъл от излишни приказки.

— В компютъра е — рече той.

— Включи го.

Той изпълни нареждането й.

— Какво има зад този компютър? — попита тя, когато твърдият диск заръмжа, а екранът засвети.

— Гардероб.

— Отвори вратата.

Вътре имаше няколко гащеризона.

— Добре. Влез мирно и тихо в гардероба и няма да те нараня.

Той се подчини, без да протестира.

— Извади мобилния си телефон, сложи го на пода и го ритни към мен.

Мъжът направи и това.

— Добре. А сега затвори вратата.

Компютърът му беше жива антика — работеше с Windows 95 , а твърдият му диск бе от 280 мегабайта. Отне й цяла вечност да отвори документа с информацията за отдадените под наем автомобили. Видя, че бялото волво, шофирано от русия великан, е наемано два пъти. За две седмици през януари и от първи март насам, като в момента все още не бе върнато. Великанът заплащаше седмична такса за продължително наемане.

Казваше се Роналд Ниедерман.

Разгледа папките на полицата над компютъра. На една от тях красиво бе написано ДОКУМЕНТИ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Свали папката и я разлисти, докато не откри страницата за Роналд Ниедерман. През януари се бе легитимирал с международен паспорт, а Рефик Алба бе направил копие. Лисбет веднага разпозна русия великан. Според паспорта му беше немски гражданин, на трийсет и пет години, родом от Хамбург. Фактът, че Рефик Алба бе направил копие на паспорта, означаваше, че Роналд Ниедерман е обикновен клиент, а не негов познат, на когото временно е заел кола.

Най-долу в ъгъла Рефик Алба бе отбелязал номер на мобилен телефон и номер на пощенска кутия в Гьотеборг.

Лисбет върна папката на мястото й и изключи компютъра. Огледа се и откри гумен клин на пода до външната врата. Взе го, отиде до вратата на гардероба и почука с цевта на пистолета.

— Ей, ти там вътре, чуваш ли ме?

— Да.

— Знаеш ли коя съм?

Мълчание.

„Трябва да е сляп, за да не ме разпознае.“

— Добре. Значи знаеш коя съм. Страх ли те е от мен?

— Да.

— Не се страхувай, г-н Алба. Няма да те нараня. Почти съм готова. Моля за извинение за създаденото неудобство.

— Ъъъ… добре.

— Имаш ли достатъчно въздух вътре?

— Да… Какво искаш всъщност?

— Исках да проверя дали една жена е наемала кола от теб преди две години — излъга го тя. — Но не намерих нищо. Вината не е твоя. Ще си тръгна след няколко минути.

— Добре.

— Ще пъхна гумения клин под вратата на гардероба. Тя е достатъчно паянтова, така че ще успееш да се измъкнеш отвътре, но ще ти отнеме известно време. Няма нужда да се обаждаш в полицията. Няма да ме видиш повече и ще можеш да отвориш както всеки ден и да се държиш, сякаш нищо не се е случило.

Вероятността да не се обади в полицията бе нищожна, но не пречеше да му предложи такъв вариант. Лисбет излезе от офиса, отиде до тойотата, която бе заела и паркирала зад ъгъла, и се дегизира като Ирене Несер.