Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Проклетият Кале Блумквист я бе открил.

Разполагаше с ключовете й, които бе изпуснала на Лундагатан. Беше достатъчно умен, за да си спомни, че псевдонимът й в интернет е Wasp . А щом бе открил апартамента, вероятно се досещаше и че той е собственост на „Wasp Enterprises“. Докато го гледаше, той тръгна с насечени движения надолу по коридора и след миг изчезна от полезрението й.

„Мамка му. Как може да съм толкова предвидима.“ Микаел Блумквист можеше да открие всичките й тайни.

След около двеминутен размисъл реши, че това вече няма значение. Бе изтрила съдържанието на твърдия диск на лаптопа си. Това беше най-важното. Може би стана по-добре, че именно Микаел Блумквист бе открил скривалището й. Той така или иначе знаеше най-много от тайните й. Но нямаше да я предаде. Поне така се надяваше. Включи на скорост и замислено продължи към Гьотеборг.

Малин Ериксон се сблъска с Паоло Роберто на стълбите на „Милениум“, когато дойде на работа в осем и половина. Веднага го позна, представи се и го въведе в редакцията. Той силно куцаше. Малин усети мириса на кафе и видя, че Ерика Бергер вече е там.

— Здравей, Бергер. Радвам се, че успя да ме приемеш толкова скоро — рече Паоло.

Ерика огледа с възхита множеството синини и цицини по лицето му, след което се наведе и го целуна по бузата.

— Изглеждаш ужасно — рече тя.

— И преди са ми чупили носа. Къде е Блумквист?

— Играе си на детектив някъде и търси улики. Както обикновено, с него не може да се комуникира. От вчера сутринта не съм го чувала, като се изключи едно странно електронно писмо. Благодаря ти, че… ами, благодаря.

Посочи лицето му.

Паоло Роберто се разсмя.

— Искаш ли кафе? Каза, че имаш да ми казваш нещо. Малин, ела при нас.

Настаниха се на удобните столове за посетители в кабинета на Ерика.

— Става дума за проклетия рус здравеняк, с когото се бих. Споделих с Микаел, че техниката му изобщо не струва. Интересното бе, че през цялото време заемаше защитна стойка с вдигнати юмруци и обикаляше в кръг около мен като опитен боксьор. Имах усещането, че е тренирал.

— Микаел ми го спомена, когато се чухме по телефона вчера — рече Малин.

— Все за това си мисля. Вчера следобед, когато се прибрах вкъщи, седнах пред компютъра и разпратих електронни писма до боксьорски клубове в цяла Европа. Разказах им за случилото се и им дадох колкото се може по-подробно описание на мъжа.

— Така.

— Мисля, че попаднах на нещо.

Постави една изпратена по факса снимка на масата пред Ерика и Малин. Изглежда, бе направена по време на тренировка в някаква боксова зала. Двама боксьори слушаха инструкциите на пълен възрастен мъж, облечен в тренировъчен екип с кожена шапка с малка козирка. Половин дузина души висяха около ринга и също слушаха. В дъното имаше огромен мъж с някакъв кашон. Приличаше на скинар с обръсната глава. Около него бе нарисуван кръг с флумастер.

— Снимката е отпреди седемнайсет години. Мъжът на заден план се казва Роналд Ниедерман. По това време е на осемнайсет, което означава, че сега трябва да е на трийсет и пет. Прилича на великана, който отвлече Мириам Ву. Не съм напълно сигурен. Снимката е твърде стара, а и качеството й е лошо. Но мога да кажа, че двамата много си приличат.

— Откъде я получи?

— От клуб „Дайнамик“ в Хамбург. Изпрати ми я ветеринар на име Ханс Мюнстер.

— Ясно.

— Роналд Ниедерман се е боксирал в клуба в продължение на една година в края на осемдесетте. Или по-точно, опитвал е да се боксира. Получих електронното писмо на Мюнстер днес сутринта и му се обадих, преди да дойда тук. Накратко, Мюнстер каза, че Роналд Ниедерман е от Хамбург и през осемдесетте е бил член на банда скинари. Има брат. Няколко години по-голям от него, изключително талантлив боксьор. Именно той му е отворил вратите на клуба. Ниедерман е удивително силен, а физиката му е уникална. Мюнстер ми писа, че никога преди не е виждал някой да удря толкова силно. Дори и сред елита. Веднъж измерили силата на удара му, но скалата се оказала недостатъчна.

— Изглежда, е можел да направи кариера на боксьор — рече Ерика.

— Според Мюнстер мястото му изобщо не било на ринга. По много причини. Бил абсолютно невъзприемчив по време на уроците по бокс. Само стоял на едно място и замахвал. Непохватността му била феноменална, което напълно съответства на начина, по който се боксираше мъжът от Нюкварн. Но има и нещо по-лошо — той не осъзнавал колко силен е всъщност. Понякога успявал да уцели противника си по време на спаринга и всеки път му причинявал сериозни травми — от счупен нос до счупена челюст. А това било напълно неприемливо. Просто нямало как да го оставят в клуба.