Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Искам да получа отговор на един прост въпрос.

Гласът му беше странно писклив, сякаш още не бе мутирал. Паоло усети лек акцент.

— Къде е Лисбет Саландер?

— Не знам — промълви Мириам Ву.

— Грешен отговор. Давам ти още един шанс, преди да запаля това.

Той седна на пети и погали резачката.

— Къде се крие Лисбет Саландер?

Мириам Ву поклати глава.

Паоло се поколеба. Но когато русият великан посегна към резачката, той решително влезе в стаята и му удари един десен прав в бъбреците.

Паоло Роберто нямаше да стане световноизвестен боксьор, ако му липсваше смелост. Бе участвал в трийсет и три мача по време на професионалната си кариера и бе спечелил двайсет и осем от тях. Когато удари русия, очакваше някаква реакция. Например, че мишената ще седне на земята и ще покаже признаци на болка. Само че имаше чувството, че е ударил с все сила бетонна стена. Никога не бе изпитвал подобно нещо на боксовия ринг. Погледна озадачено колоса пред себе си.

Русият великан се обърна и погледна също толкова озадачено боксьора.

— Какво ще кажеш да се изправиш срещу някой от твоята категория? — рече Паоло Роберто.

Направи серия ляв-десен-ляв в областта на гърдите с все сила. Ударите бяха доста тежки. Отново изпита чувството, че се бие срещу стена. Единственият ефект бе, че великанът пристъпи назад, по-скоро от изненада, а не заради ударите. Изведнъж се усмихна.

— Ти си Паоло Роберто — рече русият великан.

Паоло спря объркан. Току-що му бе нанесъл четири удара, които би следвало да го свалят на пода и да го накарат да пропълзи до своя ъгъл, докато съдията брои до десет. Но те явно нямаха никакъв ефект.

„Мили боже! Това не е нормално.“

След това видя като на забавен кадър как десният юмрук на блондина преряза въздуха. Мъжът бе бавен и издаваше намеренията си. Паоло се дръпна, като пое удара с лявото си рамо. Изпита усещането, че са го цапардосали с желязна тръба.

Паоло Роберто пристъпи две стъпки назад, изпълнен с нов респект към противника си.

„Нещо не му е наред. Никой не може да удря толкова силно.“

Парира механично един удар отляво с подмишницата си и веднага усети силна болка. Не успя да се защити от десния прав, който му дойде като гръм от ясно небе и се стовари върху челото му.

Паоло Роберто се строполи като боксова круша назад през вратата. Стовари се с трясък върху куп дървени палети и разтърси глава. Веднага усети как надолу по лицето му се стича кръв. „Разцепил е веждата ми. Трябва да се зашие. За пореден път.“

В следващия миг великанът се появи в полезрението му и отново се нахвърли върху него. Паоло Роберто успя да се размине на косъм с нов удар на огромните му юмруци. Бързо отстъпи назад с три-четири стъпки и вдигна ръце пред тялото си за самозащита. Беше изумен.

Русият великан го наблюдаваше с любопитни, почти развеселени очи. След това зае същата стойка като него. „Боксьор е.“ Започнаха бавно да обикалят един около друг.

През следващите сто и осемдесет секунди Паоло Роберто изигра най-странния мач през живота си. Нямаше въжета и боксови ръкавици. Нито секунданти и съдия. Нямаше и гонг, който да прекъсва двубоя и да изпраща противниците в ъглите им, за да си починат за няколко секунди, да пийнат малко вода, да вдъхнат амоняк и да изтрият кръвта около очите си с хавлиена кърпа.

Паоло Роберто изведнъж осъзна, че това е двубой на живот и смърт. Всички тренировки, налагането на чувала с пясък, целият спаринг и опитът, натрупан по време на множеството мачове — всичко това подхрани енергията, която внезапно го изпълни, когато адреналинът му се покачи както никога преди.

Двамата с великана започнаха да си разменят удари, в които Паоло вложи цялата си сила. Ляв, десен, ляв, отново ляв, един десен прав по лицето, ескиваж, за да избегне лявото кроше, изтегляне назад, атака с десен прав. Всеки удар на Паоло Роберто попадаше в целта.

Това беше най-важният мач в живота му. Използваше не само ръцете, но и мозъка си. Успяваше да приклекне и избягваше ударите на великана.

Нанесе му едно отлично дясно кроше по челюстта, при което имаше чувството, че счупи кост в ръката си, и очакваше противникът му да се строполи на земята. Хвърли поглед на кокалчетата си и видя, че кървят. Забеляза, че по лицето на русия великан се бяха появили зачервявания и подутини. Въпреки това противникът на Паоло сякаш не усещаше нищо.

Паоло се изтегли назад и направи кратка пауза, в която се опита да прецени противника си. „Не е боксьор. Движи се като такъв, но изобщо не може да се боксира. Само се преструва. Не умее да парира. Издава ударите си. А и е страшно бавен.“