Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Мириам Ву усещаше болка в областта на врата и лицето, но поне се бе преборила с паниката и ужаса от пълната си безпомощност. Мъжът не я удряше вече. Бе й позволил да се надигне, да седне и да се облегне на гърба на седалката на шофьора. Ръцете й бяха закопчани с белезници на гърба, а устата й бе залепена с широко тиксо. Едната й ноздра се пълнеше с кръв и това затрудняваше дишането й.

Наблюдаваше русия великан. Откакто я бе вързал, не й бе казал нито дума и не й обръщаше никакво внимание. Разгледа следата от ритника си. Нараняванията от толкова силен ритник би следвало да са далеч по-тежки. Но мъжът очевидно изобщо не го бе усетил. Това не беше нормално.

Беше огромен и як. По мускулите му можеше да се заключи, че тренира часове наред всяка седмица в някоя фитнес зала. Но не беше културист. Мускулатурата му изглеждаше съвсем естествена. Ръцете му приличаха на огромни тигани. Когато я зашлеви, бе изпитала усещането, че я удрят с чук.

Микробусът се друсаше по някакъв неравен път.

Нямаше никаква представа къде се намират. Струваше й се, че са се движили дълго по Е4 в южна посока, преди да продължат по по-второстепенни пътища.

Знаеше, че даже с отвързани ръце няма шанс срещу русия великан. Чувстваше се напълно беззащитна.

Малин Ериксон се обади на Микаел Блумквист малко след единайсет. Той точно се бе прибрал вкъщи, бе сложил да вари кафе и си правеше сандвич в кухнята.

— Извинявай, че те търся толкова късно. Опитвах се да ти се обадя часове наред, но ти не вдигаше.

— Ти ме извини. Телефонът ми беше изключен през целия ден, защото разговарях с клиентите на проститутки от списъка.

— Открила съм нещо, което може да се окаже интересно — рече Малин.

— Казвай.

— Бюрман. Нали трябваше да намеря биографични данни за него.

— Да.

— Роден е през 1950 г. Започва да следва право през 1970-та. Става юрист през 1976 и започва да работи в адвокатско бюро „Кланг и Райне“ през 1978 г. През 1989-та отваря собствена кантора.

— Добре.

— Освен това за няколко седмици през 1976-та е работил и като чиновник в Градския съд. Веднага след като се дипломира, е назначен в правния отдел на Национална служба „Полиция“ и работи там от 1976 до 1978 г.

— Така ли?

— Проверих естеството на служебните му задължения. Доста трудна задача се оказа. Отговарял е за делата на Сепо към отдела за чуждестранни граждани.

— Какво искаш да ми кажеш, по дяволите?

— Че трябва да е работил там по същото време като Бьорк.

— Проклетият Бьорк. Изобщо не спомена, че е работил с Бюрман.

Микробусът трябваше да е някъде наблизо. По целия път Паоло Роберто спазваше толкова голяма дистанция, че на моменти губеше колата от поглед, но бе успял да я зърне точно преди да изчезне окончателно. Даде назад до канавката, обърна колата и пое на север. Караше бавно и оглеждаше всички странични пътища.

Само след около сто и петдесет метра за миг забеляза конусовиден сноп светлина да проблясва в малък процеп в гъстата стена от дървета. Видя малък горски път от другата страна на шосето и завъртя кормилото. Измина десетина метра и паркира. Не си направи труд дори да заключи, пресече пътя на бегом и прескочи една канавка. Искаше му се да бе имал фенерче, докато се провираше през клонаци и стъбла.

Гората се оказа само една тънка ивица дървета край пътя и Паоло Роберто изведнъж се озова на песъчлива поляна. Съзря няколко мрачни ниски постройки и тръгна към тях. В този миг осветлението над товарния изход на една от сградите внезапно се включи.

Паоло клекна и застана неподвижно. След секунда се включи осветлението и в цялата сграда. Тя се оказа около трийсетметров склад с тясна ивица прозорци в горната част на фасадата. Дворът бе пълен с контейнери, а вдясно от него имаше паркиран трактор. До него се мержелееше бяло волво. Изведнъж благодарение на външното осветление забеляза, че микробусът е паркиран на около двайсет и пет метра пред него.

В следващия миг се отвори врата в товарния вход на сградата. Мъж с руса коса и бирено коремче излезе от склада и запали цигара. Когато извърна глава, на фона на светлината от вратата се видя, че има конска опашка.

Паоло стоеше напълно неподвижно, опрял едното си коляно в земята. Намираше се на съвсем видно място на около двайсет метра от склада, но огънчето на запалката бе намалило обхвата на нощното виждане на мъжа. След това и той, и Паоло чуха приглушен вик откъм микробуса. Когато онзи с конската опашка тръгна към автомобила, Роберто бавно легна на земята.