Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

По едно време Инес Хамуйерви се събуди и започна да протестира. Тогава Ато в продължение на половин час не спря да я удря и да я налива с алкохол, докато не я усмири. След това подкани Пер-Оке да продължи с упражненията.

„Проклета курва.“

По дяволите, колко глупаво бе постъпил само.

Не можеше да очаква милост от „Милениум“. Те се изхранваха от подобни скандали.

Изпитваше смъртен страх от лудата Саландер.

Да не говорим за русото чудовище.

Не можеше да отиде в полицията.

Нито пък да се справи сам. Нямаше смисъл да подхранва илюзията, че проблемите му ще изчезнат от само себе си.

Оставаше му една-единствена миниатюрна възможност. Можеше да се надява на зрънце съчувствие и евентуално на някаква помощ. Осъзна, че шансът е минимален, но това бе единствената му алтернатива.

Следобед събра кураж и позвъни на мобилния телефон на Хари Ранта. Никой не вдигна. Продължи да го търси до десет вечерта, след което се отказа. Помисли известно време (изпи остатъка от водката) и позвъни на Ато Ранта. Вдигна приятелката му Силвия. От нея разбра, че братята Ранта са заминали на почивка в Талин. Не, Силвия не знаеше как би могъл да се свърже с тях. Нямаше никаква представа кога смятат да се върнат — бяха заминали за Естония за неопределено време.

Силвия изглеждаше доволна.

Пер-Оке Сандстрьом се строполи на дивана. Не бе сигурен дали е съкрушен или щастлив от новината, че Ато Ранта отсъства от страната и следователно не може да му обясни какво става. Скритото послание обаче бе очевидно. По някаква причина братята Ранта се бяха уплашили и бяха решили да заминат на почивка в Талин за неопределено време. Този факт съвсем не подейства успокояващо на Пер-Оке Сандстрьом.

Паоло Роберто не спеше, но бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че мина известно време, преди да забележи жената, която идваше откъм църквата „Хьогалидсшюркан“ в единайсет часа вечерта. Видя я в огледалото за обратно виждане. Едва когато мина покрай един уличен фенер на около седемдесет метра от него, той рязко обърна глава и веднага разпозна Мириам Ву.

Поизправи се на седалката. Първият му импулс бе да слезе от колата. След това обаче осъзна, че така може да я изплаши, и реши да я изчака да стигне до входа.

В мига, в който тази мисъл премина през съзнанието му, забеляза как един тъмен микробус се зададе по улицата и спря до Мириам Ву. Паоло Роберто стреснато видя как някакъв мъж — огромен рус звяр — изскочи от колата и грабна Мириам Ву. Момичето явно бе напълно изненадано. Опита се да се измъкне, като тръгне назад, но русият великан я държеше здраво за китката.

Паоло Роберто зяпна, като видя как десният крак на Мириам Ву изписа дъга във въздуха — „Та тя е кикбоксьор“ — и ритна русия великан по главата. Той обаче очевидно нищо не усети. Дори вдигна ръка и зашлеви момичето. Паоло Роберто чу звука от шамара от шейсет метра разстояние. Мириам Ву падна на земята като ударена от гръм. Русият великан се наведе, вдигна я с една ръка и буквално я хвърли в микробуса. Едва в този миг Паоло Роберто затвори уста и излезе от вцепенението си. Отвори вратата на колата си и се затича към микробуса.

Направи няколко стъпки, но осъзна, че е безсмислено. Колата, в която Мириам Ву бе метната като чувал с картофи, потегли леко, направи обратен завой и пое по пътя още преди той да набере скорост. Микробусът изчезна в посока към църквата „Хьогалидсшюркан“. Паоло Роберто рязко се обърна, втурна се към колата си и се хвърли зад волана. Наду газта и също направи обратен завой. Микробусът вече бе изчезнал, когато стигна до кръстовището. Наби спирачки, погледна към улица Хьогалидсгатан, но реши да свие наляво към Хорнсгатан.

Когато излезе на нея, видя, че светофарът свети в червено, но тъй като нямаше никакво движение, продължи напред, като се оглеждаше на всички страни. Единствените габарити, които съзря, свиха наляво към моста Лилехолмсбру при улица Лонгхолмсгатан. Не успя да види дали принадлежат на микробуса, но това бе единствената кола наоколо, затова наду газта до дупка. Наложи се да спре на светофара на улица Лонгхолмсгатан и да пропусне колите, идващи откъм Кунгсхолмен. Губеше време. Когато кръстовището пред него отново се изпразни, настъпи педала за газта и потегли на червено. Надяваше се да не го спре полицията точно в този миг.

Премина по моста Лилехолмсбру със скорост доста над позволената и ускори още повече, когато прекоси Лилехолмен. Все още не знаеше дали е видял микробуса, нито пък дали той вече не е свърнал към Грьондал или Орща. Но реши да се довери на шанса и продължи да шофира с около 150 км в час. Буквално профуча край няколкото коли, които караха с нормална скорост, и предположи, че някой от водачите ще запише номера му.