Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Русият великан отиде до ъгъла на сградата, след което дълго обикаля двора. Спря на по-малко от десет стъпки от мястото, където Паоло Роберто лежеше, стаил дъх. Великанът се ослушваше и оглеждаше, но не можеше да разбере в коя посока бяха изчезнали в нощта. След няколко минути взиране явно си даде сметка, че е безполезно да се опитва да ги открие. Запъти се решително обратно към сградата. Остана вътре няколко минути. Загаси осветлението, излезе с чанта в ръка и се приближи до бялото волво. Потегли с висока скорост и изчезна надолу по алеята. Паоло се ослушваше мълчаливо, докато бръмченето на мотора не заглъхна в далечината. Когато погледна надолу, видя очите й да проблясват в мрака.

— Здравей, Мириам — рече той. — Аз съм Паоло Роберто. Не трябва да се страхуваш от мен.

— Знам.

Гласът й бе слаб. Паоло се облегна изтощен на изкорубения дънер и усети как адреналинът постепенно напуска тялото му.

— Не знам как ще успея да се изправя на крака — рече той, — но колата ми е паркирана от другата страна на пътя. На около стотина метра оттук.

Русият великан наби спирачки и свърна в една отбивка малко след Нюкварн, в Източна посока. Бе разстроен, а и главата му бе пострадала.

За първи път в живота си губеше бой. И то от Паоло Роберто… боксьора. Бе като странен сън, явил му се в неспокойна нощ. Не можеше да разбере откъде се беше взел Паоло Роберто и как така ненадейно се появи в склада.

Абсолютно откачена ситуация.

Изобщо не усети ударите на Паоло. Но ритникът между краката беше доста осезаем. А след онзи ужасен удар по главата направо му бе причерняло. Прокара пръсти по тила си и напипа огромна цицина. Натисна я, но не усети болка. Въпреки това бе замаян и му се виеше свят. За своя изненада откри с езика си, че е загубил един от левите си горни зъби. Усещаше вкус на кръв в устата. Хвана носа си с палец и показалец и внимателно го побутна нагоре. Чу изпукване и разбра, че носът му е счупен.

Мислеше, че постъпва правилно, когато си взе чантата и напусна склада преди пристигането на полицията. Сега си каза, че е допуснал огромна грешка. По „Дискавъри“ бе гледал как криминолозите откриват улики на дадено местопрестъпление. Кръв. Косми от коса. ДНК.

Изобщо не му се искаше да се връща в склада, но нямаше друг избор. Трябваше да почисти. Направи обратен завой и потегли. Малко преди Нюкварн срещна друга кола, но не й обърна внимание.

Пътуването до Стокхолм беше кошмарно. Очите на Паоло Роберто се пълнеха с кръв, тялото го болеше от побоя. Шофираше ужасно, усещаше, че непрекъснато шари по пътя. Изтри очи с една ръка и внимателно опипа носа си. Страшно го болеше и можеше да диша само през устата. Непрекъснато се оглеждаше за бяло волво и му се стори, че мярна подобен автомобил край Нюкварн.

Когато излезе на Е20, шофирането му стана малко по-нормално. Зачуди се дали да не спре в Сьодертеле, но нямаше представа къде би могъл да отиде там. Погледна към Мириам Ву, която все още бе закопчана с белезници и лежеше на задната седалка без предпазен колан. Наложи се да я носи до колата. Изгуби съзнание в мига, в който я качи вътре. Не знаеше дали бе припаднала заради раните си, или просто бе заспала от изтощение. Колебаеше се. Накрая насочи колата към Е4 и пое към Стокхолм.

Микаел Блумквист бе спал само около три-четири часа, когато телефонът зазвъня. Погледна с притворени очи към часовника, видя, че е малко след четири и се протегна сънено към слушалката. Бе Ерика Бергер. В първия миг не разбра какво му казва.

— Къде е Паоло Роберто?

— В болницата „Сьодра“ с Мириам Ву. Опитал е да ти се обади по мобилния, но не си му вдигнал, а не знае домашния ти телефон.

— Изключил съм мобилния си. Какво прави в болницата?

Гласът на Ерика Бергер прозвуча търпеливо, но категорично.

— Микаел, извикай си такси, иди и разбери какво се е случило. Беше объркан, говореше за някаква моторна резачка, за къща в гората и боксиращо се чудовище.

Микаел премигна неразбиращо. След това тръсна глава и се пресегна за панталона си.

Паоло Роберто изглеждаше ужасно, легнал на една носилка само по боксерки. Микаел бе чакал повече от час, преди да му позволят да го види. Носът му беше бинтован. Лявото му око бе затворено, а веждата му — покрита с хирургическо тиксо. Под него личаха пет шева. Носеше превръзка през ребрата, цялото му тяло бе изподрано. Лявото му коляно също бе стегнато в бинт.

Микаел Блумквист му подаде кафе от машината „Селекта“ в коридора и критично огледа лицето му.