Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Гунар Бьорк преглътна тежко.

— Смятам да представя подробности от книгата за търговията със секс, която Даг Свенсон почти бе завършил. Възнамерявам да съобщя истинското име на един-единствен от клиентите на проститутки и това ще си ти.

— Обеща да ми дадеш време…

Усети паниката в гласа си и млъкна.

— Минаха няколко дни. Обеща да се обадиш след уикенда. Утре е вторник. Или ще ми разкажеш каквото знаеш, или ще свикам пресконференцията утре.

— Ако го сториш, никога няма да разбереш повече за Зала.

— Може би. Но вече няма да е мой проблем. Вместо това ще трябва да даваш обяснения пред отговарящите за официалното полицейско разследване. И пред останалите медии в страната, разбира се.

Не му оставяше никаква възможност за преговори.

Бьорк се съгласи да се срещне с Микаел Блумквист, но успя да отложи срещата за сряда. Крайният срок отново беше съвсем близо, но той бе готов.

Всичко или нищо.

Сандстрьом не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но когато се свести, откри, че лежи на пода в дневната си. Цялото тяло го болеше и не можеше да се движи. Отне му известно време, докато разбере, че ръцете му са завързани зад гърба с нещо подобно на изолирбанд, а краката му са увити с въже. Устата му бе залепена с широко тиксо. Лампите в стаята бяха запалени, а щорите свалени. Не можеше да разбере какво се е случило.

Осъзна, че откъм кабинета му идва някакъв шум. Лежеше мирно и слушаше. Чу как някакво чекмедже се отвори и затвори. „Обир?“ Чу шумоленето на хартия и как някой рови из чекмеджетата му.

След цяла вечност чу стъпки зад себе си. Опита се да завърти глава, но не успя да види нищо. Постара се да запази спокойствие.

Изведнъж през главата му бе промушена примка от здраво памучно въже и някой я стегна около врата му. За малко да се изпусне от страх. Погледна нагоре и видя, че въжето е провряно през макара, закачена на куката на липсващата таванска лампа. След това врагът му го заобиколи и застана в обсега на полезрението му. Първото, което забеляза, бяха чифт черни ботуши.

Не знаеше какво точно бе очаквал, но когато вдигна очи, преживя огромен шок. В първия миг не разпозна лудата психопатка, с чиято снимка бяха облепени павилионите за вестници от Великден насам. Имаше черна къса коса и не приличаше на фотографията от медиите. Бе облечена изцяло в черно — дънки, разкопчано късо памучно яке, тениска и ръкавици.

Това, което го уплаши най-много обаче, бе лицето й. То бе изрисувано. Черно червило, очна линия и безвкусни и ужасно набиващи се на очи зелено-черни сенки за очи. Останалата част от лицето й беше бяла. Широка червена линия започваше в лявата част на челото над носа и свършваше в дясната част на брадичката.

Маската бе гротескна. Лисбет изглеждаше съвсем обезумяла.

Мозъкът му отказваше да го приеме. Изглеждаше напълно невероятно.

Лисбет Саландер хвана другия край на въжето и го задърпа. Той усети как примката се врязва в гърлото му и го оставя без дъх за няколко секунди. След това се замята, за да стъпи на краката си. С лебедката и макарата Лисбет нямаше нужда изобщо да се напряга, за да го изправи. Когато застана прав, тя спря да тегли и застопори въжето, като го уви няколко пъти около тръбата на един радиатор. Завърши със силно стегнат възел.

След това го остави и изчезна от полезрението му. Нямаше я повече от петнайсет минути. Когато се върна, дръпна един стол и седна точно пред него. Опита се да не гледа изрисуваното й лице, но нямаше как. Тя остави пистолет на масата в дневната. Неговия пистолет. Бе го открила в кутията за обувки в гардероба. „Колт 911 Гавърнмънт“. Малък незаконен пистолет, който притежаваше от доста години. Бе го купил на шега от един познат, но никога не бе пробвал да стреля с него. Тя извади пълнителя и го напълни с патрони. Отново го пъхна в пистолета и го зареди. Пер-Оке Сандстрьом бе на път да припадне. Наложи си да я погледне в очите.

— Не разбирам защо всички документират перверзиите си — рече тя.

Гласът й бе мек, но леден. Говореше тихо, но ясно. Показа му снимка, разпечатана от твърдия му диск.

— Предполагам, че това е естонското момиче Инес Хамуйерви, на седемнайсет години, от село Риепалу, до Нарва. Хубаво ли ти беше с нея?

Въпросът бе риторичен. Пер-Оке Сандстрьом не можеше да отговори. Устата му все още бе залепена с тиксо, а мозъкът му не бе в състояние да формулира отговор. Снимката изобразяваше… „За бога, защо ми трябваше да запазвам тези фотографии?“

— Знаеш коя съм, нали? Кимни за „да“.