Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Биргита Миос.

— Точно така.

— Има малко информация и за престоя на Лисбет в детска психиатрична клиника. Както и множество подробности от живота й в различни приемни семейства през юношеските й години, за побоя на „Гамла стан“ и т.н.

— Да. Какво искаш да ми кажеш?

— Приета е в психиатрията малко преди да навърши тринайсет.

— Да.

— Но във вестниците няма нито дума за причините за това.

Микаел помълча известно време.

— Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че ако едно дванайсетгодишно момиче е прието в психиатрично заведение, то трябва да се е случило нещо, което да е довело до въпросната мярка. В случая на Лисбет вероятно става въпрос за някакъв ужасен пристъп, който би трябвало да е упоменат в биографията й. Липсва обаче каквото и да било обяснение.

Микаел сбърчи вежди.

— Малин, от сигурен източник знам, че е имало полицейско разследване срещу Лисбет през февруари 1991 г., когато е била на дванайсет години. Но го няма в регистъра. Точно мислех да те помоля да го изровиш.

— Ако е имало разследване, трябва да е регистрирано. Всичко друго би било нарушение на закона. Наистина ли си проверил?

— Не, но източникът ми твърди, че го няма в регистъра.

Малин помълча една секунда.

— Колко добър е източникът ти?

— Много добър.

Малин отново помълча малко. С Микаел достигнаха едновременно до едно и също заключение.

— Сепо — рече Малин.

— Бьорк — каза Микаел.

Пер-Оке Сандстрьом, журналист на свободна практика, 47-годишен, се прибра в апартамента си в Сулна малко преди полунощ. Бе подпийнал и усещаше лека паника, загнездила се като буца в стомаха му. Беше прекарал деня в отчаяно бездействие. Пер-Оке Сандстрьом чисто и просто се страхуваше.

Скоро щяха да станат две седмици от убийството на Даг Свенсон в Еншеде. През онази вечер Сандстрьом изгледа озадачен телевизионните новини. И усети смесица от облекчение и надежда — Свенсон беше мъртъв и книгата за трафика на секс робини, в която възнамеряваше да го изобличи като престъпник, вероятно никога нямаше да излезе на пазара. „По дяволите, преспах само с една малолетна курва и затънах в калта.“

Мразеше Даг Свенсон. Беше го умолявал, бе пълзял в краката на тази проклета свиня.

В деня на убийството го облада твърде голяма еуфория, за да може да мисли ясно. Отдаде се на размисъл едва на следващия ден. Ако Даг Свенсон работеше върху книга, в която той самият бе представен като изнасилвач с педофилски наклонности, имаше известна вероятност полицията да започне да разследва невинните му простъпки. Мили боже!… Можеха да го заподозрат в убийство.

Паниката му леко намаля, когато лицето на Лисбет Саландер се появи на първите страници на всички вестници в страната. „Коя, по дяволите, е Лисбет Саландер?“ Никога не бе чувал за нея. Полицията обаче очевидно я смяташе за главен заподозрян, а според изказванията на прокурора убийствата скоро щяха да бъдат разкрити. Току-виж му се разминало. От личен опит обаче знаеше, че журналистите пазят документацията и записките си. „“Милениум". Проклет боклучав вестник с незаслужено добро име. И те са като всички други. Ровят се и създават проблеми на хората."

Нямаше представа докъде бе стигнал Свенсон в работата по книгата си. Нямаше представа какво знаят, а и не можеше никого да попита. Имаше чувството, че се намира в състояние на безтегловност.

През изминалата седмица го обземаше ту паника, ту еуфория. Полицията не го бе потърсила — ако имаше късмет, щеше да отърве кожата. В противен случай с живота му бе свършено.

Пъхна ключа във входната врата и го завъртя. В мига, в който я отвори, чу някакво шумолене зад гърба си и усети парализираща болка в кръста.

Гунар Бьорк още не си беше легнал, когато телефонът иззвъня. Бе облечен с пижама и халат, но седеше на тъмно в кухнята и разсъждаваше над дилемата си. По време на дългогодишната си кариера никога не се бе сблъсквал с подобна проблемна ситуация.

В първия момент реши да не вдига. Хвърли един поглед на ръчния си часовник и установи, че минава дванайсет. Телефонът обаче не спираше да звъни и след десетия сигнал не издържа. Можеше да е нещо важно.

— Микаел Блумквист е — рече гласът в другия край на линията.

„По дяволите.“

— Минава полунощ. Спях.

— Съжалявам, но мислех, че ще пожелаете да чуете какво имам да ви кажа.

— Какво искаш?

— Утре сутринта в десет смятам да дам пресконференция по повод убийството на Даг Свенсон и Мия Бергман.