Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Микаел кимна.

— Проблемът на Саландер беше, че ударите й не струваха нищо. Започнах да тренирам с нея. Няколко седмици я виках на тренировките на момичетата и тя загуби доста мачове, защото накрая съперникът й успяваше да я удари. След това се налагаше да прекъсваме и да я изнасяме в съблекалнята, защото така се ядосваше, че започваше да рита, да хапе и да се бие.

— Звучи точно в стила на Лисбет.

— Никога не се отказва. Накрая обаче ядоса толкова много момичета, че треньорът им я изгони.

— Така ли?

— Да, беше невъзможно да се боксираш с нея. Тя има само един режим, който наричахме Terminator Mode — целта й е да разбие противника, без значение дали става въпрос за загрявка или приятелски спаринг. Сума момичета се прибираха вкъщи одрани. Тогава ми хрумна нещо. Имах проблеми с момче на име Самир. Бе на седемнайсет, от Сирия. Боксираше се добре, беше мускулест и имаше здрава ръка… но не знаеше как да се движи. През цялото време стоеше на едно място.

— Разбирам.

— Затова помолих Саландер да се яви в клуба един следобед, когато тренирах със Самир. Казах й да се преоблече и я пратих на ринга срещу него с каска, назъбник и така нататък. В началото Самир отказа да се боксира срещу нея, защото „тя е момиче, по дяволите“ и тем подобни коментари в стил мачо. Затова му обясних високо и ясно, за да чуят всички, че това не е обикновен спаринг, и се обзаложихме на 500 крони, че ще го разбие. На Саландер казах, че това не е никаква тренировка и че Самир ще я нокаутира, без да се замисли. Тя ме погледна, а върху лицето й беше изписано онова невярващо изражение. Самир продължаваше да мрънка, когато гонгът удари. Лисбет го удари с все сила по лицето и го събори на задните му части. Бяхме тренирали вече цяло лято, така че мускулите й бяха позаякнали и ударите й тежаха повече.

— Предполагам, че Самир много се е зарадвал.

— Говореха за тази тренировка месеци наред. Самир чисто и просто загуби. Тя спечели по точки. Ако беше малко по-силна, можеше доста да го нарани. Накрая Самир толкова се отчая, че започна да замахва към нея с всичка сила. Бях уплашен до смърт, че може да й нанесе удар и че ще ми се наложи да викам линейка. На няколко пъти парира с рамене и й останаха синини. Веднъж Самир успя да я бутне на въжетата, защото беше толкова слаба, че не можеше да поеме удара. Но в нито един момент нямаше положение, при което да успее да я удари сериозно.

— По дяволите. Иска ми се да го бях видял.

— От този ден момчетата в клуба започнаха да уважават Лисбет. Особено Самир. А аз я оставих да се боксира с по-едри и значително по-тежки от нея партньори. Превърна се в тайното ми оръжие и тренировките бяха страхотни. Понякога й давах задача да нанесе удар в пет различни точки на тялото — челюст, чело, корем и т.н. Момчетата, срещу които се боксираше, пък трябваше да се защитават и да пазят въпросните точки. За тях беше въпрос на престиж да се боксират срещу Лисбет Саландер. То е като да се биеш срещу стършел. Викахме й осата и тя се превърна в един вид талисман на клуба ни. Мисля, че й харесваше, защото един ден се появи с татуирана оса на шията.

Микаел се усмихна. Много добре си спомняше въпросната оса. Тя бе важен елемент от описанието й при обявяването й за издирване.

— Колко дълго продължи това?

— Една вечер седмично около три години. Бях там по цял ден единствено през лятото, а след това ходех в клуба по-рядко. Саландер продължи да работи с треньора на младежите Путе Карлсон. След това обаче тръгна на работа и нямаше време да идва толкова често. Но до миналата година се появяваше един-два пъти месечно и тренираше. Виждах я няколко пъти годишно и се боксирахме заедно. Мачовете с нея бяха добра тренировка, след тях винаги бях облян в пот. Почти никога не говореше. Когато нямаше спаринг, можеше да удря по чувала интензивно в продължение на два часа, сякаш й беше смъртен враг.

Микаел направи още две чаши еспресо. Помоли за извинение, когато запали цигара. Паоло Роберто вдигна рамене. Микаел го наблюдаваше замислено.

Паоло Роберто имаше имидж на наперен тип, който охотно казва каквото мисли. Микаел бързо разбра, че тази напереност се отнася и до личния му живот, но че това не му пречи да бъде интелигентен и състрадателен човек. Спомни си, че Паоло Роберто се бе опитвал да прави политическа кариера и веднъж Социалдемократическата партия издигна кандидатурата му за депутат. Всичко говореше, че има нещо в главата. Микаел изведнъж си даде сметка, че го харесва.