Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Познавам Лисбет Саландер. Трудно ми е да си я представя в ролята на луда убийца.

Паоло внезапно се разсмя.

— Тя е дяволски шантава мадама… Но е една от добрите. Харесвам я.

— Откъде я познавате?

— Боксирам се с нея, откакто стана на седемнайсет.

Микаел Блумквист затвори очи за десет секунди, преди отново да вдигне глава и да погледне Паоло Роберто. Както обикновено, Лисбет Саландер беше пълна с изненади.

— Естествено. Лисбет Саландер се боксира с Паоло Роберто. Вие сте от една и съща категория.

— Не се шегувам.

— Вярвам ви. Веднъж Лисбет ми разказа, че се боксира с момчетата от някакъв клуб.

— Нека ви разкажа как стоят нещата. Преди десет години започнах работа като помощник-треньор на юношите, които искаха да се боксират в клуба „Синкенс“. По това време вече бях наложил се боксьор и човекът, който ръководеше юношите, смяташе, че ще привлека нови момчета. Затова ходех следобед и се боксирах с тях.

— Ясно.

— Стана така, че останах цяло лято и за кратко през есента. Те направиха цяла кампания с плакати и т.н. А аз се опитвах да привлека юношите да пробват да се побоксират. Дойдоха доста момчета на 15-16-годишна възраст и малко по-големи. Много от тях бяха имигранти. Боксът бе добра алтернатива на това да вилнеят из града. Мен питай, знам го от личен опит.

— Ясно.

— И така един ден цъфна това кльощаво момиче. Знаете как изглежда. Влезе в клуба и каза, че иска да се боксира.

— Мога да си представя сцената.

— Момчетата, които бяха два пъти по-тежки и значително по-едри от нея, направо си умряха от смях. Аз също се разкикотих. Нямахме лоши намерения, просто искахме малко да я подразним. В клуба членуват и жени. Казах нещо глупаво от сорта, че дребните мацки се боксират в четвъртък, или нещо подобно.

— Предполагам, че тя не се е смяла.

— Не, не се смя. Погледна ме с черните си очи. След това се протегна и взе чифт боксьорски ръкавици, които някой бе оставил на това място. Не бяха затегнати и бяха твърде големи за нея. Ние с момчетата продължихме да се хилим. Разбирате ли?

— Не звучи добре.

Паоло Роберто отново се засмя.

— Тъй като аз бях треньорът, излязох напред и замахнах няколко пъти на шега към нея.

— Опа!

— Нещо такова. Изведнъж тя ми нанесе здраво кроше право във физиономията. Дотогава само се занасях с нея и бях напълно неподготвен. Успя да ме цапардоса три пъти, преди да се осъзная. Нямаше никакви мускули. Все едно те удря комар. Но когато започнах да парирам, смени тактиката си. Боксираше се инстинктивно и ми нанесе още повече удари. Тогава започнах да се бия съвсем сериозно и открих, че е бърза като стрела. Ако бе малко по-едра и силна, щях доста да се озоря, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам.

— Тя обаче отново смени тактиката и ми нанесе страшен удар в слабините. Доста ме заболя.

Микаел кимна.

— Аз й нанесох кроше в лицето, като ударът не беше особено силен. Тогава ме ритна по коляното. Пълна лудост. Бях три пъти по-едър и по-тежък от нея и тя нямаше никакъв шанс, но продължи да ме налага, сякаш животът й зависеше от това.

— Ядосали сте я.

— По-късно го разбрах. И се засрамих. Имам предвид… Бяхме разлепили афиши и се опитвахме да привлечем младежи в клуба. Тя дойде и напълно сериозно помоли да я научим да се боксира, а ние просто стояхме там и й се подигравахме. Аз също щях да обезумея от ярост, ако някой се беше отнесъл с мен по този начин.

Микаел кимна.

— Двубоят ни продължи няколко минути. Накрая я хванах, повалих я на земята и я притиснах, докато не спря да се мята. Очите й бяха пълни със сълзи и ме гледаше толкова злобно, че…

— И така започнахте да се боксирате с нея.

— Когато се успокои, я пуснах и я попитах дали наистина иска да се научи да се боксира. Тя хвърли ръкавиците по мен и тръгна към изхода. Догоних я и я спрях. Извиних й се и казах, че ако наистина го иска, ще я тренирам и в такъв случай трябва да се яви в клуба на следващия ден в седемнайсет часа.

Той замълча за момент и погледът му се зарея в далечината.

— На следващата вечер бе тренировката на момичетата и тя наистина се появи. Изправих я на ринга срещу едно момиче на име Йени Карлсон на осемнайсет, което се боксираше повече от година. Проблемът беше, че нямаше човек от нейната категория, който да е над дванайсет. Инструктирах Йени да е внимателна и само да маркира ударите си, защото Саландер е съвсем зелена.

— Как мина?

— Честно казано… Устната на Йени бе разбита след десет секунди. По време на целия рунд Саландер не спря да й нанася удари и успяваше да избегне всички атаки на Йени. Говорим за момиче, което никога не бе стъпвало на ринг преди. По време на втория рунд Йени беше толкова бясна, че не успя да я уцели нито веднъж. Аз самият бях изумен. Никога преди не бях виждал боксьор да се движи толкова бързо. Много бих се радвал, ако бях наполовина бърз като нея.