Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Отне й пет минути да намери потребителското име и паролата за достъп под постелката на бюрото на местния полицейски началник и една нощ експериментиране, за да разбере структурата на мрежата, да провери докъде се разпростира достъпът й и кои материали от компетенцията на местния началник са с по-висока степен на секретност. Като бонус получи потребителските имена и паролите и на другите двама редови полицаи. Една от тях бе трийсет и две годишната Мария Отосон, в чийто компютър Лисбет откри информация, че е получила работа като следовател в отдел „Измами“ към РПУ Стокхолм. В този случай Лисбет Саландер удари десетката, тъй като Отосон бе оставила своя лаптоп „Дел“ в незаключено чекмедже на бюрото си. Следователно Мария Отосон не само че бе полицай, но и използваше личния си лаптоп за служебни цели. Чудесно. Лисбет пусна компютъра и стартира компактдиск с програмата „Асфикция 1.0“, пилотната версия на нейната шпионска програма. Запази програмата на две места. Интегрира я в „Интернет Експлорър“, и съхрани резервно копие в програмата за съхранение на адреси и контакти. Лисбет смяташе, че ако си купи нов компютър, Отосон ще прехвърли списъка с адресите си на него, а освен това имаше голяма вероятност да го постави и на компютъра на новото си работно място в отдел „Измами“ в Стокхолм, след като встъпеше в длъжност след няколко седмици.

Лисбет записа програмата и в настолните компютри в управлението, което й позволяваше да черпи информация отвън, а използвайки самоличността на полицаите, можеше да прави проверки в криминалния регистър. За сметка на това обаче трябваше да подходи изключително внимателно, за да не може никой да открие проникването й. Отделът по сигурността в полицията разполагаше например с автоматична алармена система, която сигнализираше, ако някой местен полицай влезеше в системата в извънработно време или пък ако броят на проверките нараснеше драматично. Ако се ровеше в разследвания, в които местната полиция нямаше как да е замесена, то алармата отново щеше да изпрати сигнал.

През следващата година заедно с колегата си хакер Plague се опитваха да поемат контрола върху полицейската компютърна мрежа. Това обаче се оказа обвързано с толкова трудности, че двамата постепенно се отказаха от този проект, но по време на работата си върху него бяха успели да се сдобият с данните на около сто реални потребители, от които можеха да се възползват при нужда.

Plague направи своеобразен пробив, когато успя да проникне в домашния компютър на началника на полицейския отдел за защита на информацията. Той бе цивилен икономист, без особено добри познания в областта на компютрите, обаче лаптопът му съдържаше огромно количество безценна информация. Така пред Лисбет и Plague се откри възможност, ако поискат, да съсипят с унищожителни вируси цялата компютърна мрежа на полицията, но те нямаха интерес от подобен акт. Бяха хакери, а не саботьори. Искаха да имат достъп до работещи мрежи, а не да ги разрушават.

Лисбет Саландер провери списъка и установи, че нито един от потребителите, чиито данни бе откраднала, не работеше по тройното убийство — нямаше как и да се надява на подобен късмет. За сметка на това обаче без проблем можеше да чете информация от системата за лица, обявени за общонационално издирване, включително нови детайли по своя собствен случай. Установи, че е била забелязана и преследвана в Упсала, Норшьопинг, Гьотеборг, Малмьо, Хеселхолм и Калмар, както и че бе разпространен таен фоторобот, който представяше по-точно външния й вид.

Едно от малкото предимства на Лисбет в ситуацията на медийно внимание към нея бе наличието на изключително малък брой нейни фотографии. Като се изключи една паспортна снимка отпреди четири години, използвана и при издаването на шофьорската й книжка, както и друга от базата данни на полицията за издирвани лица, на която беше на 18 години (и изобщо не приличаше на себе си), имаше само още няколко единични фотографии от някакъв стар училищен албум и от една училищна екскурзия в резервата „Нака“, когато бе дванайсетгодишна. Последните бяха направени от придружаващия ги учител и на тях тя фигурираше като неясна фигура, седнала на известно разстояние от всички останали.

Ситуацията имаше и един недостатък — на паспортната си снимка бе излязла с облещени очи, стиснати устни и леко наведена напред глава. Снимката потвърждаваше представата за нея като за умствено изостанал асоциален психопат, а медиите доукрасяваха картината. Но поне не приличаше на себе си и малцина биха я разпознали, ако я видеха.