Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

На Лисбет й направи впечатление, че нито един вестник не обърна внимание на факта, че най-обичайната форма на лечение в детското отделение с ограничен достъп, за което отговаряше д-р Телебориан, бе поставянето на „неспокойните и неконтролируеми пациенти“ в „свободна от дразнители“ стая. Мебелировката й се състоеше основно от койка с ремъци. Академичният претекст бе, че липсата на дразнители щял да предпази децата от евентуални пристъпи.

Когато порасна малко, откри, че същият метод има и друго научно име — сензорна депривация. Съгласно Женевската конвенция подлагането на затворници на сензорна депривация се считаше за нарушаване на човешките права. То бе често използван метод при промиването на мозъци, извършвано в страни с диктаторски режими. Освен това съществуваха документи, които доказваха, че политическите затворници, признали всевъзможни абсурдни престъпления по време на съдебните процеси в Москва през трийсетте години на миналия век, са били подлагани на подобни манипулации.

Докато Лисбет гледаше лицето на Петер Телебориан по телевизията, сърцето й се смрази. Чудеше се дали все още използва същия противен одеколон за след бръснене. Той бе отговарял за това, което на теория се определяше като нейно лечение. Тя така и не успя да разбере какво точно се искаше от нея, освен да се подложи на някаква терапия и да започне да осъзнава постъпките си. Лисбет бързо разбра, че „неспокоен и неконтролируем пациент“ е равнозначно на пациент, който поставя под съмнение квалификацията и идеите на Телебориан.

В резултат на това откри, че в „Санкт Стефан“ на прага на XXI век все още се практикува най-обичайният през XVI век метод на психиатрично лечение.

Прекара около половината от престоя си в „Санкт Стефан“ завързана на въпросната койка в „освободената от дразнители“ стая. С което очевидно постави своеобразен рекорд.

Телебориан никога не се бе възползвал от нея сексуално. Всъщност почти никога не я докосваше, освен при най-невинни обстоятелства. Един-единствен път постави предупредително ръка на рамото й, докато тя лежеше завързана в изолатора.

Лисбет се чудеше дали следите от зъбите й все още си личат на ръката му над кутрето.

Отношенията им бяха прераснали в двубой, в който Телебориан държеше всички козове. Нейният контраход бе да се изключи и напълно да игнорира присъствието му в стаята.

Беше на дванайсет години, когато две жени полицайки я откараха в „Санкт Стефан“. Това се случи няколко седмици след Голямото зло. Спомняше си всеки детайл. В началото си бе мислела, че всичко ще се нареди по някакъв начин. Опита се да представи своята версия на полицията, социалните служители, болничния персонал, сестрите, лекарите, психолозите и дори на един свещеник, който искаше тя да се моли заедно с него. Докато седеше на задната седалка на полицейската кола, която премина покрай Венер-Грен Центер, в посока на север към Упсала, все още не знаеше къде я водят. Никой не я бе информирал. Именно тогава започна да осъзнава, че нещата няма да се наредят.

Все пак се опита да обясни как стоят и на Петер Телебориан.

В резултат навръх тринайсетия си рожден ден лежеше завързана за койката.

Петер Телебориан несъмнено бе най-противният и гаден садист, който Лисбет Саландер бе срещала през живота си. В сравнение с него Бюрман можеше ряпа да яде. Бюрман бе брутален мръсник, с когото нямаше проблем да се справи. Петер Телебориан обаче се криеше зад стена от документи, експертизи, академични заслуги и психиатрични глупости. Той никога нямаше да бъде упрекнат или предаден на властите заради действията си.

Държавата му бе възложила да завързва непослушни малки момиченца с ремъци.

Всеки път, когато лежеше по гръб, а той затягаше ремъците, Лисбет Саландер виждаше в погледа му възбуда. Тя знаеше. И той знаеше, че тя знае. Беше му го показала съвсем ясно.

В нощта срещу тринайсетия си рожден ден Лисбет си обеща никога повече да не размени нито дума с Петер Телебориан или с който и да било друг психиатър или психолог. Това бе подаръкът, който сама си направи за рождения си ден. И удържа на обещанието си. Знаеше, че това е разстроило Петер Телебориан и може би най-много от всичко друго е допринесло за редовното й завързване за койката. Но бе готова да заплати тази цена.

Научи се да се владее до съвършенство. Не получи повече пристъпи и престана да хвърля предмети около себе си през дните, когато я пускаха от изолатора.