Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Само една статия предизвика сравнително по-емоционална реакция от страна на Лисбет Саландер. Следното заглавие привлече интереса й.

— Заплашваше, че ще ни убие — твърдят учители и съученици.

Думите бяха на бивша учителка, която в момента работеше като дизайнер на платове. Ставаше дума за Биргита Миос. Именно тя бе заявила, че Лисбет Саландер е заплашвала съучениците си и дори учителите й се страхували от нея.

Всъщност Лисбет се бе сблъсквала с Миос. Тогава беше на единайсет години. Спомняше си Миос като неприятна учителка по математика, която преподаваше на класа им по заместване и все се опитваше да я накара да отговори на един въпрос. Лисбет вече го бе сторила веднъж, но според публикувания в учебника отговор излизаше, че греши. Всъщност учебникът грешеше и Лисбет смяташе, че това би трябвало да е очевидно за всички. Но Миос ставаше все по-настоятелна, а Лисбет в крайна сметка загуби всякакво желание да обсъжда въпроса. Накрая само мълчеше с нацупени устни, докато Миос в отчаянието си не я хвана за рамото и не я разтърси, за да привлече вниманието й. В отговор Лисбет я удари с учебника по главата, което предизвика известна суматоха. После плю, съска и рита с крака, докато съучениците й се опитваха да я задържат.

Материалът бе публикуван в един вечерен вестник заедно с няколко коментара в по-малка статия със снимка на един от бившите й съученици, който позираше пред входа на старото й училище. Въпросният съученик се казваше Давид Густавсон и се представяше като икономист. Той твърдеше, че учениците се страхували от Лисбет Саландер, защото веднъж „заплашила да ги убие“. Лисбет си спомняше Давид Густавсон като един от най-големите й мъчители в училище — бе едър, същинско чудовище, с коефициент на интелигентност, по-малък от този на риба. Густавсон не изпускаше случай да обиди или блъсне съучениците си в коридора. Веднъж я бе нападнал зад гимнастическия салон по време на обедното междучасие и тя, както обикновено, отвърна на удара. От чисто физическа гледна точка нямаше никакъв шанс, но още тогава се ръководеше от принципа, че смъртта е за предпочитане пред капитулацията. Един подобен инцидент веднъж излезе извън контрол. Тогава група ученици се събраха в кръг около тях, за да наблюдават как Давид Густавсон не спира да поваля Лисбет Саландер. Известно време гледката ги забавляваше, но глупавото момиче не мислеше за собственото си добро и не се отказа от битката. Даже не се разплака и не помоли за милост.

Накрая на всички им дойде в повече. Надмощието на Давид бе толкова очевидно, а Лисбет беше така беззащитна, че Давид започна да събира черни точки. Бе започнал нещо, което не можеше да довърши. Накрая удари на Лисбет два здрави юмрука, така че пукна долната й устна и й изкара въздуха. Съучениците й я оставиха свита на кълбо и нещастна зад гимнастическия салон и изчезнаха, смеейки се, зад ъгъла.

Лисбет Саландер се прибра и се опита да се отърси от преживяното. Два дни по-късно се върна в училище с бейзболна бухалка и удари Давид през ухото насред училищния двор. Докато той лежеше шокиран на земята, тя притисна бухалката до гръкляна му, наведе се над него и му прошепна, че ако я докосне още веднъж, ще го убие. Когато училищният персонал забеляза сцената, Давид бе откаран в болница, а Лисбет — изпратена при директора за наказание, забележка в досието и предаване на социалните за извършване на разследване.

Близо петнайсет години Лисбет не се бе питала защо ли му са на света Миос и Густавсон. Реши да провери с какво се занимават в настоящия момент, когато й останеше малко време.

Ефектът от всички писания бе, че цялата шведска нация, за добро или за зло, вече познаваше Лисбет Саландер. Животът й бе разнищен до най-малките подробности, които бяха оповестени и публикувани в пресата — от избухванията в основното училище до лечението й в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ край Упсала, където бе прекарала повече от две години.

Наостри уши, когато попадна на телевизионното интервю на главния лекар Петер Телебориан. Той бе с осем години по-стар, откакто Лисбет го бе видяла за последен път по време на процеса за поставянето й под попечителство в Градския съд. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки. Почеса се по рехавата брадичка, когато със загрижено изражение се обърна към репортера и обясни, че е обвързан от принципите на лекарската тайна и затова не би могъл да обсъжда конкретен пациент. Можел да каже единствено, че Лисбет Саландер е била комплициран случай, изискващ професионални грижи, и че Градският съд против волята му е постановил тя да бъде пусната на свобода и поставена под попечителство, вместо да бъде прибрана в съответното заведение, за да получи лечението, от което се е нуждаела. Телебориан изтъкна, че това е скандално. Изказа съжалението си, че трима души са изгубили живота си в резултат на едно неправилно решение, и не пропусна възможността да направи няколко препратки към бюджетните съкращения в областта на психиатричните грижи, които правителството предприемаше през последните десетилетия.