Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Не. Все още не. Какво каза Мириам Ву?

— Горе-долу същото като теб. Имали са връзка.

Той погледна скришом Микаел.

— Това не е моя работа — рече Микаел.

— Мириам Ву и Саландер се познават от три години. Тя не знаеше нищо за живота на Саландер, нито дори къде е работила. Трудно е за преглъщане, но мисля, че казва истината.

— Лисбет е изключително потайна — каза Микаел.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Имаш ли телефонния номер на Мириам Ву?

— Да.

— Може ли да го получа?

— Не.

— Защо не?

— Микаел, това е полицейско разследване. Нямаме нужда от частни детективи с невероятни теории.

— Все още нямам собствена теория. Но мисля, че отговорът на загадката се крие в материала на Даг Свенсон.

— С малко усилие лесно ще успееш да се свържеш с Мириам Ву.

— Вероятно. Но най-лесно е да помоля човек, който има номера й.

Бублански въздъхна. Микаел внезапно му се ядоса.

— Да не би полицаите да са по-способни от обикновените хора, които наричаш частни детективи? — попита той.

— Не. Но полицаите са специално обучени и е тяхно задължение да разследват престъпления.

— Частните лица също са образовани — каза Микаел бавно. — А понякога частните детективи се справят много по-добре с разследванията от полицаите.

— Вярвам ти.

— А аз съм сигурен. Случая „Джой Раман“. Няколко полицаи търкаха столовете, докато Раман лежа невинен пет години в затвора за убийството на една стара дама. Вероятно още щеше да е зад решетките, ако някаква учителка не бе отделила няколко години, за да извърши задълбочено разследване по случая. И успя да го стори, въпреки че не разполагаше с ресурсите на полицията. Не само доказа невинността на Раман, но и посочи най-вероятния извършител.

— Случаят „Раман“ бе въпрос на престиж. Прокурорът отказа да приеме фактите.

Микаел Блумквист наблюдаваше Бублански.

— Бублански… Ще ти кажа нещо. В случая „Саландер“ също говорим за престиж. Твърдя, че тя не е убила Даг и Мия. И ще го докажа. Ще открия друг извършител и когато това се случи, ще напиша статия, която изобщо няма да се хареса на теб и колегите ти.

На път към дома си на улица Катарина Бангата Бублански усети потребност да поговори с Господ по въпроса, но вместо да отиде до синагогата, се отби в католическата църква на улица Фолкунгагатан. Седна на една от най-задните пейки и остана неподвижен повече от час. Обективно погледнато, бе евреин и следователно не би трябвало да посещава катедралата, но в нея намираше спокойствие и често се отбиваше там, когато имаше нужда да подреди мислите си. Ян Бублански смяташе, че католическата църква също е подходящо място за размисъл, и бе напълно убеден, че Бог не би възразил. Освен това между католицизма и юдейството нямаше особено голяма разлика. Той отиваше в синагогата, когато търсеше общуване и близост с други хора. Католиците ходеха на църква, когато искаха да останат насаме с Бог. Храмът предразполагаше към пазене на тишина и повеляваше посетителите да бъдат оставени в покой.

Мислеше си за Лисбет Саландер и Мириам Ву. Освен това се чудеше какво крият от него Ерика Бергер и Микаел Блумквист. Бе напълно убеден, че знаят за Саландер нещо, което премълчават. Питаше се какво „проучване“ бе извършила Лисбет Саландер за Микаел Блумквист. За малко дори се замисли дали Саландер не е работила за Блумквист точно преди той да оповести разкритията си по аферата „Венерстрьом“, но след известен размисъл отхвърли тази възможност. Нямаше начин Лисбет Саландер да е свързана с онези драматични събития и бе малко вероятно да е допринесла с нещо ценно за развоя им. Колкото и да я биваше в извършването на личностни проучвания.

Бублански се притесняваше.

Не харесваше непоколебимата увереност на Микаел Блумквист относно невинността на Саландер. Едно е той като полицай да се съмнява — това бе неразделна част от професията му. Съвсем друго обаче бе Микаел Блумквист да го предизвика в качеството си на частен детектив.

Бублански не обичаше разследванията на цивилните лица, защото те често прерастваха в теории на конспирациите, които може и да даваха повод за гръмки заглавия, но обикновено отваряха още повече работа на полицията.

Настоящият случай се превръщаше в най-абсурдното разследване на убийство, в което някога бе участвал. Нямаше за какво да се залови. А всяко разследване на убийство трябваше да се опре на някаква логическа верига от събития и свързаните с тях следствия.