Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Ако седемнайсетгодишно момче бъде намерено намушкано с нож на площад Мариаторет, следва да установят коя група скинари или коя младежка банда се е навъртала около спирка „Сьодра“ час по-рано. Ще разпитат приятели, познати и свидетели и скоро ще разполагат и със заподозрени.

Ако четирийсет и две годишен мъж бъде застрелян с три куршума при посещение на заведение в Шерхолмен и впоследствие се окаже, че е бил наемен убиец на югославската мафия, то ще трябва да разберат кои новаци се опитват да поемат контрола върху контрабандата на цигари.

Ако двайсет и шест годишна жена от добро семейство, с уреден живот, бъде намерена удушена в апартамента си, би следвало да установят кой е интимният й приятел или с кого е разговаряла при последното си посещение в някое заведение предната вечер.

Бублански бе ръководил толкова много подобни разследвания, че можеше да ги извърши и насън.

Сегашният случай бе започнал многообещаващо. Само след няколко часа имаха главен заподозрян. Лисбет Саландер бе идеалният вариант — отявлена психопатка с живот, белязан от различни неконтролируеми пристъпи и прояви на насилие. На практика трябваше единствено да я задържат и да изтръгнат самопризнание или в зависимост от обстоятелствата да я пратят в психиатрията. След това обаче всичко се бе объркало.

Саландер не живееше на посочения в регистъра адрес. Имаше приятели като Драган Армански и Микаел Блумквист. Имаше връзка с известна лесбийка, практикуваше секс с белезници и караше медиите да раздухват още повече и без това проблемния случай. Разполагаше с 2,5 милиона в банката, без да има работа. След това се появи Блумквист с теориите си за трафик на хора и конспирации, а като известен журналист той разполагаше с политическата власт да създаде пълен хаос в разследването, ако публикува съответната статия.

Преди всичко обаче се бе оказало невъзможно да открият главния заподозрян, въпреки че ставаше дума за педя човек със запомнящ се външен вид и татуировки по цялото тяло. Вече бяха изминали почти две седмици от убийствата, а те нямаха ни най-малка представа къде се намира Саландер.

Гунар Бьорк, заместник-началник на отдел в Сепо, излязъл в болнични заради дискова херния, преживя мъчително денонощие, след като Микаел Блумквист прекрачи прага на дома му. Усещаше непрестанна тъпа болка в гърба. Вървеше напред-назад в наетата къща, без да може да се отпусне и да предприеме каквито и да било действия. Опитваше се да мисли, но не можеше да нареди парчетата от мозайката.

Не проумяваше връзката между отделните събития.

Зяпна от учудване, когато за първи път чу новината за убийството на Нилс Бюрман — ден след като намериха адвоката мъртъв. Но не се изненада от факта, че Лисбет Саландер почти веднага беше посочена като основен заподозрян и подгонена от полицията. Проследи всяка дума, казана по телевизията. Освен това купи всички сутрешни вестници, които успя да открие, и прочете внимателно публикациите по случая.

Не се съмняваше и за секунда, че Лисбет Саландер е психично болна и способна на убийство. Нямаше причина да подлага вината й или изводите на полицията под съмнение — дори напротив, информацията за Лисбет Саландер, с която разполагаше, сочеше, че тя е луда, че е психопатка. Готвеше се да се обади в полицията, за да им окаже съдействие, но после реши, че това всъщност вече не го засяга. Не беше негова работа, а и имаше компетентни хора, които да се заемат със случая. Освен това едно телефонно обаждане от негова страна би могло да доведе до нежелано внимание, каквото се опитваше да избегне. Така че игнорира въпроса и продължи да следи новинарските емисии с намалял интерес.

След посещението на Микаел Блумквист от това спокойствие не остана и следа. На Бьорк изобщо не му бе минало през ума, че серията убийства, извършени от Саландер, може да го засягат лично, а се оказа, че една от жертвите й е медиен боклук, който е възнамерявал да го разобличи пред цяла Швеция.

Още по-малко пък бе предполагал, че името Зала също ще изникне в цялата история като необезопасена ръчна граната. На всичкото отгоре то бе известно и на Микаел Блумквист. Всичко това беше толкова невероятно, че противоречеше на здравия разум.

Ден след посещението на Микаел Бьорк вдигна телефона и позвъни на бившия си началник, седемдесет и осем годишен мъж, който живееше в Лахолм. Трябваше по някакъв начин да открие връзката, без обаче да проличи, че обаждането му не е продиктувано само от чисто любопитство и професионално безпокойство. Разговорът приключи сравнително бързо.