Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Над радиото имаха залепена паспортна снимка на Лисбет Саландер. Фасте отбеляза, че прилича на кучка.

— По дяволите, курвите изглеждат все по-ужасно. Трябва да си съвсем загорял, за да я поискаш.

Кърт Свенсон не каза нищо.

В четири и двайсет им се обади Бублански и им съобщи, че е излязъл от офиса на Армански и е тръгнал към „Милениум“. Помоли Фасте и Свенсон да продължат да чакат на Лундагатан. Лисбет Саландер трябвало да бъде прибрана за разпит, ала прокурорът все още не смятал, че могат да я свържат с убийствата в Еншеде.

— Ясно — рече Фасте. — Според Бубла прокурорът иска да получи самопризнание, преди да издаде заповед за арест.

Кърт Свенсон отново нищо не каза. Двамата лениво наблюдаваха хората, които минаваха наоколо.

В пет без двайсет прокурор Екстрьом позвъни на мобилния телефон на Ханс Фасте.

— Случи се нещо. Намерихме адвокат Нилс Бюрман застрелян в апартамента си. Мъртъв е от поне едно денонощие.

Ханс Фасте се стегна.

— Разбрано. Какво ще правим сега?

— Обявил съм Лисбет Саландер за издирване. Издадена е заповед за задържането й по подозрение в три убийства. Ще вдигнем цялата областна полиция под тревога. Трябва да бъде заловена. Ще я третираме като опасна и евентуално въоръжена.

— Разбрано.

— Ще изпратя един отряд на Лундагатан, за да влязат в апартамента и да го отцепят.

— Разбрано.

— Чували ли сте се с Бублански?

— Той е в „Милениум“.

— И очевидно си е изключил телефона. Можете ли да му се обадите и да го информирате?

Фасте и Свенсон се спогледаха.

— Окей. Въпросът е какво да правим, ако Саландер се появи — рече Кърт Свенсон.

— Приберете я, ако е сама и всичко изглежда спокойно. Ако успее да влезе в апартамента, нека отрядът да нахлуе вътре. Тая мадама е напълно откачена и очевидно е в настроение за убиване. Възможно е да има още оръжия в апартамента.

Микаел Блумквист бе смъртно уморен, когато хвърли ръкописа на бюрото пред Ерика Бергер и седна на стола й за посетители до прозореца срещу улица Йотгатан. Цял следобед бе работил с незавършената книга на Даг Свенсон и се бе опитвал да реши какво ще прави с нея оттук нататък.

Това беше щекотлив въпрос. Даг Свенсон бе мъртъв само от няколко часа, а отговорният му редактор вече се чудеше как да постъпи с журналистическото му наследство. Микаел прекрасно знаеше, че външен човек би сметнал това отношение за цинично и коравосърдечно. Но той самият не мислеше така. Имаше чувството, че се намира почти в безтегловно състояние — особен синдром, който всеки новинар познава и изпитва в кризисни моменти.

Докато другите хора тъжаха, журналистът новинар действаше. Въпреки че членовете на редакционната колегия на „Милениум“ бяха в шок в утрото на Велики четвъртък, професионалният дълг надделя и те настървено се захванаха за работа.

За Микаел това беше напълно естествено. Даг Свенсон бе замесен от същото тесто и би постъпил по аналогичен начин, ако ролите им бяха разменени.

Би си задал въпроса какво би могъл да стори за Микаел. Даг Свенсон оставяше наследство под формата на ръкопис, съдържащ експлозивна история. В продължение на няколко години бе събирал материал и съпоставял факти. Бе вложил в работата си цялата си душа, а сега нямаше да може да доведе започнатото докрай.

Но имаше и нещо още по-важно — беше работил за „Милениум“.

Насилствената смърт на Даг Свенсон и Мия Бергман не можеше да разтърси нацията, както убийството на Улоф Палме например, и следователно нямаше да бъде обявен общодържавен траур. Ала за служителите на „Милениум“ шокът може би беше още по-голям, случилото се ги засягаше лично, а и Даг Свенсон имаше страшно много познати журналисти, които на свой ред щяха да изискват информация.

Сега Микаел и Ерика трябваше да довършат работата на Даг Свенсон и да разследват смъртта му.

— Мога да възстановя текста — рече Микаел. — С Малин трябва да прегледаме книгата ред по ред и да извършим допълнителни проучвания, за да можем да отговорим на евентуални въпроси. До голяма степен можем да следваме личните записки на Даг, но възниква проблем с четвърта и пета глава, които се основават на направените от Мия интервюта, така че не знаем кои са източниците. С малки изключения обаче ми се струва, че бихме могли да използваме бележките в дисертацията й като основен източник.

— Липсва ни последната глава.

— Така е. Аз обаче разполагам с черновата на Даг, а и обсъждахме нещата толкова много пъти, че знам какво точно възнамеряваше да напише. Предлагам да махнем обобщаващата част и да я заменим с послеслов, където ще обясня аргументите му.