Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

И в такъв случай какво излизаше? Че също и по отношение на нея той бе странен и противоречив. Биеше се на смърт, за да я избави от орисията да бъде наложница на един долен убиец, а след това (дали не се бе подиграл с думите й?) не скри, че той не бил нищо повече от вълка, завоювал с кръв примамната самка. Добре, но нали пък само часове по-късно беше готов да провали едно отдавна подготвено и важно сражение, дори да изложи на опасност другарите си, само и само да осигури нейната — на „самката“ Благовеста — сигурност? Кой беше истинският Кремен-Кривич? Човекът, способен да нанася смъртни удари било с меч, било с тарана на кораба си, или другият, който по логиката на войната може да обеси врага си на мачтата и никой да няма право да го осъди за това му деяние, пък той веднага протяга ръка за мир и приятелство на победения? Пиратът, даряващ свобода на корабници, които при други обстоятелства биха воювали до смърт срещу него, а сразяващ своите събратя по занаят, за да ги предаде на същата тази власт, която така несправедливо го бе низвергнала от воинския му пост, лепнала бе на бузата му дамгата на бича и от български военачалник го бе превърнала в човек извън закона?

Объркана от този низ от противоположности, Благовеста все пак стигна до една ясна мисъл: че тя дължи безкрайна благодарност на този странен пират. Благодарност преди всичко за това, че той спаси честта, а може би и живота й. После — че беше дъщеря на онзи, който му нанесе опозоряващия удар с бича, пък той й отвръщаше с уважение; да, сдържано, но с уважение. И още — тя бе запокитила в лицето му страшното „презрян пират“, а „презреният пират“ й се отплащаше с поредица от постъпки на рицар.

Дойде до тук в разсъжденията си и веднага направи крачка назад: абе рицар, рицар, ала все пак пират и главатар на пирати… О, Боже, ако Кремен не бе избрал този гнуснав път на морския разбойник!… Благовеста не криеше от себе си, че бе харесвала този човек още докато той носеше ореола на победоносния военачалник на корабните войски. Харесваше го не като картина на стената, а както девойка, в която току-що се е пробудила жената, харесва един мъж. Така е, харесвала го бе и бе свързвала с него мечтите си. А после… После дойде тази несправедлива казън на иначе предостойния цар Светослав, дойде ударът с бича, дойде пиратството и жълтото знаме с черния лъв и… всичките мечти се провалиха вдън земя.

Вече нищо не можеше да се промени — казваше си тя, докато гледаше как светлинките на слънцето играят вихрен танец по начупената повърхност на морето пред носа на галерата. — Нищо, нищо не може да се направи… Оставаше и само едно: да не се остави по достойнство по-ниско от пирата и да му благодари за всичко, което през тези последни дни той стори за нея.

Като премисли всичко това, Благовеста реши да не отлага благодарността си — с всеки изминал час тя щеше да става по-трудна и по-трудна. Извърна се. На другия край на пътеката между галоерите, стъпил както обикновено с леко разкрачени крака на своята командна площадка, Кривич рееше поглед наоколо и сякаш виждаше всичко друго, само не и нея, пътничката върху пиратския кораб. Кой знае защо, девойката мислено се прекръсти, после стисна юмручета и с външно решителни крачки извървя от край до край пътеката и застана под площадката. Мъжът горе като че ли все още не я забелязваше. Тя се почуди как да постъпи, пък извика несмело:

— Кремен…

Той сведе поглед надолу, току под нозете си.

— Кривич — поправи я за кой ли път.

Тази дума я ядоса — на нея, като на жена, й се дължеше по-голямо внимание, отколкото непрекъснато да я поправят, все едно че е кученце, което чукват по носа, когато не научи някаква стойка.

— Кремен или Кривич — повтори тя вече много по-остро. — Мога ли да наруша твоето тщеславно перчене там, на високото, и да дойда за малко?

Бледа, много бледа усмивка премина по устните му, когато чу нападките за „тщеславно“, „перчене“ и прочие, но се постара да отговори така, сякаш изобщо не ги е забелязал:

— Тук може да дойде без нарочно разрешение всеки, който смята, че има работа при мене или с мене.

Отговорът беше твърде обезкуражителен, но Благовеста реши да се възползува от него и не без труд се изкачи по отвесната стълбичка на площадката.

— Дойдох за нещо много малко и много голямо — да ти благодаря — каза тя, когато оправи дишането си. — Ти ме спаси от смърт. Или от безчестие. Или от двете заедно. Нямам възможност да ти се отплатя по никакъв начин. Но приеми благодарността ми от сърце.