Цончо Родев - Черният конник

Беше лято осемстотин деветдесет и второ.

Нямаше човек в престолния град Плиска, който да не познава великия боил 1 1 Велик боил — висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални). Есхач. Мернеше ли се някъде кафявият му сукнен кафтан 2 2 Кафтан — дългопола мъжка дреха. , обшит по краищата с тесни кожички от лисици, или самуреният калпак, който зиме и лете не слизаше от побелялата му глава, хората отгатваха присъствието на боила и го срещаха с уважение и почит. Дворцовите люде почитаха в него мъдрия и далновиден боил, който от почти четири десетилетия бе давал най-умните съвети и неведнъж бе имал смелостта да противоречи дори на хана или княза и всякога времето по-късно бе доказвало правотата и справедливостта на неговото мнение. Търговците на скъпи и изящни предмети, занаятчиите с опушени лица и мазолести пръсти от западния край на Външния град, стотиците бедняци, които преживяваха от ден за ден, го величаеха като най-щедър благородник, който ни веднъж не бе се пазарил за цената на избраната вещ и не бе отказал на просяк залък хляб и глътка вино. За воините пък той бе най-първият воин, отрупан със слава от битките срещу немци, моравци, сърби и византийци.

Есхач бе нисък и слаб, но удивително пъргав и подвижен. Носеше винаги еднакви дрехи и подобаващ на сана му широк колан 3 3 Коланите (поясите) били съществена част от облеклото на старите българи. Имали метална тока и били обковани с метални копчета. Обковата (златна, сребърна или бронзова) била според ранга на носителя на колана. със златна тока и златни копчета. Макар че не беше бранно време, на високите му жълти ботуши от щавена кожа непрестанно подрънкваха големи посребрени шпори, о които се удряше застрашително тежък дамаски меч — страшно оръжие дори и в неговата шейсетлетна десница.

Много бе преживял старият Есхач и всяка битка, всяко пратеничество в чужди и далечни земи бе оставило по една дълбока бръчка върху бръснатото му лице, сред което светеха две чудно млади, ту свирепи и сурови, ту топли и ласкави очи.

Сега, когато се зададе от вратата на крепостта, шестимата стражници, които стояха на мраморната площадка пред входа на Малкия дворец, застанаха бързо по трима от двете страни на дебелата трикрила дъбова порта, прибраха ръцете с щитовете до гърдите и изправиха украсените със снопчета от конска опашка копия. Те знаеха, че този стар и кален в битки воин никога не отминаваше стражата, без да огледа стойката на стражниците, оръжието и дрехите им, без да похвали спретнатите или да смъмри небрежните. Но стражниците се излъгаха — този път Есхач сякаш не ги забеляза. С приведена глава, със загрижен блуждаещ поглед той мина с бързи ситни стъпки между тях и след миг мечът и шпорите му зазвънтяха по каменните стъпала към горния кат на двореца.

Неспиран от слугите и робите, великият боил пресече няколко зали и полутъмни ходници и спря пред покойнината на стария княз.

— Сондоке!

Слугата, който стоеше пред вратата на княза, преви дебелото си тяло и върху хитрото му широко лице се изписа раболепство.

— Тука ли е господарят?

— Тук е, славни боиле.

— Сам?

— Премъдрият Наум е при него.

Есхач потропа на вратата и веднага влезе. Само за него и за Наум бе позволил старият Борис да влизат направо — иначе дори и княз Владимир трябваше да иска предварително разрешение.

В покойнината цареше полумрак. До простата дървена маса седяха Борис и бледият черновлас Наум, просветеният ученик на Кирила и Методия. Облакътен на масата, Борис бе закрил очи в съсухрените си длани, а дългите му снежнобели коси се бяха свлекли напред. Есхач пристъпи до него, свали по славянски обичай калпака си, коленичи и изрече със задавен глас:

— Господарю, прости на верния си Есхач скръбните вести, които е принуден да ти съобщи.

Борис трепна и се изправи. Отпуснатостта изведнъж изчезна от съсухрената му снага и отстъпи място на напрегнато, войнствено очакване. Докато го гледаше, Есхач неволно си помисли, че пред него не е белобрадият и белокос калугер Михаил, завърнал се от молитвената тишина на монашеската килия, а предишният, великият княз Борис, властвувал почти четиридесет лета над българи и славяни, твърдият и суров самодържец, който преди двадесет и шест години с шепа верни дружинници бе смазал с огън и меч могъщите боили и бе предал на жестока казън петдесет и двама от тях, защото бяха дръзнали да се възбунят срещу Христовата вяра и искаха да върнат старата, езическата. Високата му права снага, покрита с проста шаячна власеница, не беше снага на смирен калугер, а на борец и воин.