Цончо Родев - Черният конник

— И какво каза накрая баща ми? — запита Владимир. Цок и Окорсис се наведоха напред, за да чуят по-добре отговора.

— Каза, че щом дойде Симеон, и ще ти отреже главата. А ако той не може или не иска, сам княз Борис щял да го стори. „Ще се промъкна някоя вечер — казва — и хей така, като агне ще го заколя върху одъра.“

Владимир се облегна на трона, замисли се, после прошепна тихо на себе си:

— Ще видим чия глава ще падне първа… — След това продължи високо: — Багатур 15 15 Багатур — юнак, герой. Почетна титла, давана от хана. си ти, Сондоке! Нека така да ти бъде занапред името — Сондоке багатур! Да помнят людете кой е бил верен човек на хана Расате. На, вземи това — той подхвърли на слугата една кесия — и в бъдеще пак си отваряй ушите. Чуеш ли нещо — при мене. Ще има и още.

Сондоке мушна кесията в пазвата си, поклони се до земята и подхвана угоднически:

— Ювиги 16 16 Ювиги — велик, велики (старобълг.). хане, защо ми даваш това злато? Аз съм твой верен слуга, а в жилите ми тече чиста българска кръв. Не съм ли достоен за по-друга награда?

Владимир се взря в него, прочете мисълта на лицето му и се разсмя:

— Да, прав си, Сондоке багатур. — Той извика Окорсис до себе си и тихо му заповяда нещо. Окорсис влезе в стаичката до абсидата 17 17 Абсида — полукръгла сводеста част, понякога издигната на високо, намираща се в дълбочината на зала, църква и пр. на престола, където ханът обличаше тържествения си кафтан, и след малко се върна с колан в ръце, който бе с бронзова тока и копчета 18 18 Бронзов колан носили низшите управители и военачалници (сравни бел. 3). … Ханът го пое от ичиргу-боила и го подаде на светналия от радост Сондоке. — Вземи го, човече. Пък ако ми служиш все така вярно, може един ден и златен пояс да получиш…

— Заклевам се във всесилния Тангра 19 19 Тангра — бог на небето и върховен бог на прабългарите. , ще бъда твое ухо и твое око, господарю.

— Но сега още не носи колана — добави предупредително Владимир. — Иначе баща ми ще се усъмни и ще се пази от тебе. Не го носи — повтори той, — ще дойде време и за него.

Когато слугата излезе заднишком и с дълбоки поклони от просторната зала, ханът се обърна към стоящия прав до него Цок:

— Кой е този Винех?

— Копан от дворцовата стража, господарю.

— Беше ли с онази група?

— Беше начело на десет конника.

— Българин или славянин?

— Българин. И затова ми е чудно, че е станал предател.

— Довечера ще му отсечем главата. Заповядам да го хванат и оковат в желязо.

— Господарю, защо да е довечера? Нали ще бъде пиршеството…

— Именно. Тук, в тази зала, ще му свалим главата за радост на празненството. Окорсис!

— Заповядай, ювиги хане.

— Ще отидеш при баща ми в Малкия дворец. Предай му моята повеля довечера да присъствува на пиршеството.

— А ако откаже?

— Ще му кажеш, че имаш заповед да го оковеш и да го доведеш със стража. Това ще го стресне. Същото предай и на Есхач. Наум няма да викаш — не мога да търпя това чучело.

Сто машали, забучени на железните подставки по стените на престолната зала, със сухо пращене хвърляха обилна светлина върху празничните трапези.

Горе, на княжеския подиум, седеше Владимир в цялото великолепие на богатото си ханско облекло. Той носеше кафтан от тежко червено кадифе, обшит със златни нишки, пристегнат с майсторски гравиран златен колан. Под кафтана личаха тъмножълтите му гащи, натикани в червени меки ботуши.

Въпреки че беше на петдесет и пет години, ханът имаше висока, права и жилава снага, която бе наследил от баща си — общо взето, необичаен ръст между чистокръвните българи. Косите му, в които нямаше нито един бял косъм, бяха прибрани според българския обичай в три дълги плитки, спуснати на раменете. Имаше ъгловато, ръбесто, с изпъкнали скули лице, тънки смолисти вежди и черни очи, които разгулният живот бе лишил от някогашния им блясък. Носът му бе прав, остър, но с чувствени широки ноздри. Дълги, провиснали отстрани мустаци скриваха устните му, а под тях се очертаваше малка вдлъбнатина на брадичката му — белег на непримирима упоритост.

Сега пред хана бе поставена правоъгълна масичка, отрупана със златни и сребърни блюда с месо и плодове и стройни, пищно гравирани златни кани с вино. Но ханът не посягаше нито към блюдата, нито към стаканите и гостите му, които седяха на ниски столчета край малки маси от двете страни на залата, с любопитство и изненада се споглеждаха — за пръв път Владимир не бързаше да даде знак за откриване на пиршеството.