Едгар По - Черният котарак

Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.

От детска възраст се отличавам с кротост и послушание. Крехкостта на моята душа се проявяваше толкова открито, че дори дразнеше връстниците ми. Особено обичах разните зверчета и родителите ми не ми забраняваха да отглеждам домашни животни. С тях прекарвах всяка минута и бях неизмеримо блажен, когато можех да ги нахраня и погаля. С годините тази моя особеност се засили и на младини малко неща ми доставяха по-голямо удоволствие. Който е бил привързан към верно и умно куче, знае с каква гореща благодарност се отплаща то.

Ожених се рано и за щастие, открих в съпругата си сходни слабости. Като виждаше моята привързаност към домашните животни, тя не изпускаше възможност да ме зарадва. Имахме птици, златни рибки, расово куче, зайци, маймуна и котарак.

Котаракът, невероятно едър, красив и напълно черен, без едно петънце, беше изключително интелигентен. Щом станеше дума за неговия ум, жена ми, вътрешно не съвсем чужда на суеверията, често намекваше за старинното поверие, че черните котки са вампири. Разбира се, намеците не бяха съвсем сериозни и привеждам тази подробност, просто защото сега е времето да я спомена.

Плутон, така се казваше котаракът, беше мой любимец и често играех с него. Хранех го само аз, затова винаги вървеше по петите ми. Дори се изхитряваше да се измъква на улицата и ми струваше доста усилия да го отуча от това.

Приятелството ни продължи няколко години и за това време моят характер — под влияние на Дяволската съблазън — рязко се промени в отрицателна посока (срамувам се да го призная). С всеки изминат ден ставах все по-мрачен, раздразнителен, безразличен към околните. Позволявах си да нагрубявам жена си, дори да й вдигам ръка. Моите питомци, естествено, също усещаха тази промяна. Не само престанах да им обръщам внимание, но започнах да се държа с тях отвратително. Към Плутон обаче запазих своята грижовност и не си позволявах да го обиждам, както постъпвах със зайците, с маймуната и дори с кучето. Но болестта ми се развиваше — няма нищо по-ужасно от пристрастяването към алкохола! — и накрая даже Плутон, който с годините ставаше капризен, започна да се дразни от моя отвратителен характер.

Веднъж се върнах солидно пийнал в една от любимите ми кръчми и тогава ми се стори, че котката ме отбягва. Хванах я. Подплашена от моята грубост, тя ме ухапа — не много силно, но все пак до кръв. Не успях да се овладея. Душата сякаш напусна тялото ми и злобата, по-свирепа от дяволска и здраво подгрята от джина, мигом облада цялото ми същество. Извадих от джоба на жилетката си сгъваемо ножче, разтворих го и без никаква милост извадих окото му. Почервенявам, горя, треперя, когато описвам това мое злодейство.

Сутринта, когато разсъдъкът ми се върна след нощния запой, сторената гадост предизвика у мен разкаяние, примесено със страх; но беше само смътно и колебливо усещане, което не остави дълбока следа в душата ми. Отново започнах да пия до забрава и бързо удавих във вино спомена за случката.

Междувременно раната на котарака постепенно зарастваше. Вярно, липсващото око беше ужасяваща гледка, но болката видимо утихваше. Сърцето ми не беше се ожесточило до крайност и горчиво съжалявах, че съществото, някога толкова привързано към мен, сега не криеше своята омраза. Бавно обаче това се превръщаше в злоба. И тогава, като завършек на окончателното ми падение, в мен се пробуди духът на противоречието. Философите не му обръщат внимание. Но аз съм дълбоко убеден, че духът на противоречието спада към извечните подбуди на човешкото сърце, към същностните, към първичните способностите или усещания, които определят самата природа на Човека. Кому не се е случвало стотици пъти да извършва някаква гадна или безмислена постъпка само защото не бива да я извършва? И нима, въпреки здравия разум, не изпитваме постоянното изкушение да нарушим Закона само защото това е забранено? Та ето, този дух на противоречието ме подбуди да стигна до края на своето падение.