Цончо Родев - Черният конник

— Жена ти, славянката, нали? Защо се ожени за славянка, Есхач? Малко ли бяха кръглоликите и теснооки българки? Защо взе славянката, та децата ти да не бъдат чисти българи като тебе?

— Чуден въпрос, господарю. Някога ти сам ме посъветва да я взема. Даже против волята й я взех.

— Добре, да не разравяме миналото. Кажи ми друго. Защо ти, българинът, даде подслон на този, славянския просветител Наум, ученика на Константина философа?

— Учудваш ме с въпросите си, господарю. Защо наричаш Наума славянин, когато той е наш, български и християнски просветител?

В очите на Борис блесна доволство.

— Ето сега мога да отговоря на въпросите ви. Българите, братя мои, са велико племе, но са малко. Сред славяните ние сме като капка в морето. Двеста години ние ги държахме под ботуша си, но повече не може. Само да надигнат глава, и с нас е свършено. А славяните са християни и гръцките им попове ги подстрекават постоянно срещу нас. Е, какво трябваше да се направи? Аз, ханът, избрах — направих християни и българите и сега в княжеството няма славяни и българи, а само българи — едно племе, една вяра, една кръв. Аз помня, Есхач, как на младини ти се гнусеше от славяните. „Вонящи просоядци“ ги наричаше, нали? А сега славянският просветител Наум живее в дома ти, жена ти — бог да я прости — беше славянка, дъщеря ти е със славянско име. Разбрахте ли ме сега?

Има и друго — продължи старият княз, без да им остави време да се опомнят. — Благодарение на Христовата вяра славяните станаха равни на нас, българите, създадоха си свои велможи, свое писано слово. Какво казвам — та и ние сега тук със славянска реч говорим! И когато дойде време за бран, славяните вече не казват, че се бият за „онези, българите властници“, а за нас, за нашето българско славянско княжество.

А щяхме ли да станем княжество, ако не бяхме приели християнството? Не, и до днес никой не щеше да ни признае и за всички щяхме да бъдем все още диви варвари. Отговорете сега — разбирате ли защо един вожд, бил той хан или княз, трябва да гледа много по-далеч от вярата?

Двамата му събеседници мълчаха. Есхач бе обърнал широко отворените си очи навън, сякаш се взираше през опънатите на прозорците ципи в светлината на летния ден. До него Наум замислено гледаше рошавата си черна брада.

— Да, разбрах те — наруши най-после мълчанието Наум. — Но — прости ми за искреността, брате Михаиле — разочарован съм. Аз все мислех, че ти така, от просветление на сърцето си прегърнал кръста Христов, пък то било… от хитра сметка и хладна княжеска мъдрост. Та значи и борбата ти срещу Владимира не е борба на християнин, а…

— Може и така да е — прекъсна го Борис. — Ако Владимир беше държал кормилото на княжеството, както го държах аз, сега нямаше да бъда тук, а щях мирно да се радвам на старините си в манастира. Той се връща към езичеството, за да отвори отново старата пропаст между българите и славяните, да направи едните господари, а другите роби. Той отнема земите на славянските първенци, прокужда ги. Отрече се и от славянското си име и взе пак старото, българското. Славянски крак в двореца не се допуща. Нито един славянски старейшина не е вече в свитата му. А кои останаха? — Кавханът 12 12 Кавхан — висша длъжност у прабългарите. По съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер. Цок, пияницата, който прекара цялото богатство на баща си през ненаситното си гърло; ичиргу-боилът 13 13 Ичиргу-боил — висша длъжност, отговаряща на министър на вътрешните работи. Окорсис, който не умее нищо друго, освен да доставя нови наложници на княза; онази маймуна Паган, хан-боилът коловър 14 14 Хан-боил коловър — висша длъжност, вероятно давана на главния жрец. , дето и себе си не може да измами с глупавите си заклинания… А защо ти, Есхач, който си българин и велик боил, не влизаш вече в съвета на великите боили? Защото ти престана да мразиш славяните и не искаш да се връщаш към езичеството. Ето това е грешката на Владимира, която нито на този, нито на онзи свят ще простя.

— И затова ли викаш Симеона? — попита Есхач.

— Да, затова. Симеон е умен и мъдър — той ще намери начин да отреже главата на змията. А ако падне и Симеон — аз с моята ръка ще я отрежа… Старецът удари с ръка върху масата.

Слугата Сондоке, който досега бе подслушвал на вратата, се стресна от този шум и побърза да се отдръпне. После помисли малко върху чутия разговор, потри доволно ръце и лицето му се изкриви в хитра, доволна усмивка.