Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Пиратът приготви уста, да отговори нещо, но не успя. Неусетно за двамата при тях бе дошла Благовеста и сега подаваше тясната си дълга ръка на генуезеца.

— Не чух разговора ви, капитан Спарвиеро, но предполагам, че взаимно сте си благодарили. Аз… — тя се усмихна, — аз съм, както знаеш, само една пътничка, която дори още не си е платила за разходката. И моето мнение не се брои. Ала все пак много искам да си го кажа. То е едно признание, капитан Спарвиеро. Като те видях как изстрелваше огън към онази галера с черния лъв на мачтата, аз се изпълних с омраза към тебе. И по-късно настоявах пред Кремен… пред Кривич, исках да кажа, да те остави да отидеш на дъното с пробития си кораб. А сега… Сега аз съм безкрайно благодарна на Кривич, капитан Спарвиеро, че не ме послуша. Защото съм сигурна, че в твое лице опознах не само един генуезки капитан, но и самото моряшко благородство. Ще бъда щастлива, ако приятелството, което възникна между Кривич и тебе, го разпростреш и малко към мене…

Генуезецът се поклони с изискаността на човек, който е прекарал детството си сред чистокръвни благородници.

— Нека си пожелаем съдбата да ни срещне отново, Благовесто, дъщеря на Трошан. Тогава ще докажа не на думи, а с дела, че в мое лице имаш приятел или брат, което си избереш от двете.

— Три стъпки вода под кила, капитане — махна му за поздрав Кривич.

И това беше сбогуването между двата кораба и двата екипажа.

За Благовеста събитията от последните дни приличаха на един от онези странни сънища, в които в дяволски бърза поредица се сменят красиви и кошмарни сцени. Сега, докато „Кротушка“ цепеше водите на север и галоерите, запели някаква непозната, но много ритмична песен, теглеха в такт с нея дългите весла, момичето се опитваше да сложи в ред обърканите си впечатления. Опитваше се, но твърде малко успяваше. Защото преживените случки бяха такива, че докато едната можеше да се сравни с изкачването на шеметно висок и облян в слънце планински връх, следващата пък напомняше на главоломно пропадане в бездна, лишена от искрица светлина.

Да изреди всичките, тя не успяваше. И все пак някои се открояваха в съзнанието й, като че бяха изрисувани с огън. И винаги в рязка противоположност — бяло до черно, бяло до черно, бяло до черно… Например началното плаване с пощенския неф можеше да се нарече приказно, докато нападението на каталана, жестоката гибел на беловласия началник и позорния дележ на плячката, в който честни и добри корабници бяха оценявани като коне или крави, още караше да чувствува пълзене на мравки по гърба си. Впрочем също и съдбата, която й готвеше този Анхел ди Буенафортуна; мнимият или истинският барон (имаше ли някой да знае истината за него?) разиграваше голяма галантност към нея, ала Благовеста не си бе правила никакви илюзии за истинската участ, която той й подготвяше. После — новата мигновена промяна: магическото появяване на Кремен-Кривич, царствената му щедрост при изкупуването на пленниците и майсторският удар, с който прониза шията на каталана. (Благовеста се имаше за благочестива християнка, ала като си спомняше за този удар с меча и за смъртта на ди Буенафортуна, неизменно усещаше в себе си не погнуса или богобоязливо възмущение от вида на насилието, а нещо като взрив от възторжена радост.) Всичко нататък бе все така залитащо от крайност до крайност. Уж спокойното пътуване към Созопол, а отклоняването в открито море за битка на живот и смърт. Картината на пламналата галера с черния лъв на мачтата (Благовеста така и не бе разбрала, че това бе едно скапано корито, укрепено колкото да се подмами към него огънят на Спарвиеро) и победния напад на Кремен-Кривич с неговите воини, които по храброст й напомняха приказните герои от „Троянската притча“ 216, донесъл бърз обрат в боя. Или плаването към Килиос за спасяването на онези, които всъщност заслужаваха най-тежка казън, след това смъртно-опасното нападение на трите ромейски галери и чудотворното спасение, зад което стоеше същият този уж отмъстителен и безогледен в своята ненавист генуезец…

Докато преживяваше повторно тази поредица от превратни събития, съзнанието на Благовеста изведнъж се насочи към техния главен герой — Кремен-Кривич. Какъв странен пират, Боже мой, странен и сякаш изтъкан от противоречия! Като си припомняше събитията, девойката отново и отново се сблъскваше със срещуположностите в неговите действия. Виждаше го как спокойно, не, лекомислено-нехайно слиза сам по дюната към настръхналите срещу него стотици пирати на каталана, как с царствено безразличие насипва в шепите им камара злато за пленници, които би трябвало да са му напълно безразлични (сега, докато се ровеше в спомените си, Благовеста не можеше да си отговори върна ли си той златото, когато събитията, следвайки все същата своя обратна закономерност, превърнаха пленителите в пленници), а после почти за нищо с нетрепваща ръка пронизва чудовището, наречено Анхел ди Буенафортуна. За нищо ли? — сепна се девойката. — Нали двубоят стана заради самата нея? Мигар тя е нищо? Но ако не е нищо, показа ли й Кремен-Кривич поне веднъж, че е „нещо“ за него? Какво друго поднасяше извън щедрата си убийствена ирония?