— Хъітрост воинствена — подсказа Кривич.
— Не се наемам да го изговоря, страх ме е да не си изкълча езика. Но иначе ти признавам, че ме надви не с груба сила, а все с военно изкуство.
— Този път и ти ми беше подготвил една хитрост, капитане.
Генуезецът вдигна рамене. Имаше много печал в това движение.
— Беше хитрост срещу хитрост. И твоята спечели. А когато единият печели, другият плаща, така е в живота.
— Какво искаш да кажеш, Спарвиеро?
— Ти ще се върнеш в твоя Созопол с венец на победител. А аз имам само една възможност — да направя салове за хората си и да моля Еол 210да бъде благосклонен към нас. Дори да приспособим някакви ветрила, ние пак сме поне на две денонощия път от брега, Кривич. И то ако задухат леванте или сирко. Ако остане гарбин, както сега…
— Боже мой, какви ги приказваш, човече! — възкликна Кривич. — Нима мислиш, че ще те оставя ти и хората ти да се издавите като плъхове в морето?
— Сега е мой ред да попитам: какво искаш да кажеш, Кривич?
— Казах го, още когато влязохме тук: че ще ви спася. Казах го и го обещах, докато още виждах в тебе смъртен враг. Пък сега, когато прие да сложим край на безмислената война помежду ни…
И Кривич му обясни плана си. С пробойната в левия си борд дромонът, разбира се, не би могъл да стигне до спасителния бряг на собствен ход. Затова Кривич предлагаше всичките хора от него да се прехвърлят на „Кротушка“, за да го облекчат и повдигнат по-високо над водата, а товарите в него да разместят така, че да получи крен 211надясно. После с всички възможни средства — канджи, куки, котвички, въжета — да привържат двата кораба борд до борд и, движейки се само с ветрилата на галерата, да се доберат до някое пристанище по византийския бряг.
— Там вече ще намериш начин да изкърпиш дромона, поне колкото да стигнеш до Пера — завърши Кривич.
— Благодаря ти, капитане — каза Джанлука Спарвиеро. — Това е наистина единственият шанс да спася не само хората си, но и кораба.
— Тогава да се залавяме на работа. Всяка минута, прекарана в приказки, утежнява положението на дромона.
Пръв от кабината излезе генуезецът. Благовеста използува това, за да подръпне за ръкава Кривич и да го задържи още малко вътре.
— Наистина ли ще го направиш, Кремен?
— Кривич — поправи я той.
— Добре, Кривич. Наистина ли ще спасиш този човек, който искаше ти да изгориш с кораба си като главня сред морето?
Той я изгледа продължително. Гънката на строгост между веждите му се вкопа дълбоко-дълбоко — ще речеш пропаст, а не бръчка.
— Аз съм само един презрян пират, Благовесто — произнесе тихо, но отчетливо. — От един презрян пират може да се очаква всичко, дори и да спаси от гибел противника си.
И с тези думи й обърна гръб и последва Спарвиеро.
XXV. Моряшко благородство
Плаването се оказа много по-трудно, отколкото двамата капитани си го бяха представяли. Една от причините беше в самия Кривич. Той отказа да се придвижи с дромона към Мидия (преди години проучвал пристанището — било в много плитък залив, та положително щели да заседнат далеч от спасителния бряг), а съзнавайки всички рискове, се насочи към Килиос. Да, но Килиос беше точно на югозапад. И тъй, както продължаваше да духа все гарбин, ще рече — право срещу тях, двата завързани кораба можеха да се движат само с извънредно мъчни и значително по-продължителни по време халсове 212.
В деня, в който по изчисленията на капитаните трябваше да видят пред себе си Килиос, се случи голямо премеждие. Срещу тях, построени в бранен ред, се насочиха три византийски галери.
— Не ми остава друго, освен да приема боя — каза Кривич. — Безумство е, знам, но нямам възможност за избор. Съжалявам, капитане, но следващата ни среща ще бъде в приемната на Нептун… — Беше една от онези шеги, от които на хората застава буца на гърлото. После продължи сериозно: — Мога ли да те помоля за една услуга?
— Иска ли питане…
— Ние сме труженици на морето и сме свикнали с мисълта, че може някой ден да се озовем на дъното. Но при мен е Благовеста, дъщеря на Трошан. Няма никаква причина тя да сподели нашата съдба. Трябва да помислим за спасението й. Ще ми услужиш ли с двама добри галоери и едно генуезко знаме? Ако ги натоварим на една ладия, те може и да се доберат до брега. Пък и ромеите няма да оставят нас, тлъстата плячка, и да хукнат подир една нищо и никаква ладия. А и да го сторят, нека вярваме, че ще отдадат уважение на грифона.
Спарвиеро се замисли и челото му се покри с бръчици.
Читать дальше