Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Спорът сякаш щеше да се върне в началната си точка, ако сега неочаквано и за четиримата мъже не се бе обадила Благовеста:

— Съществува и трета възможност. Да ме вземете със себе си и още сега, в настоящата минута, да поемете подир другарите си.

— Дявол да го вземе! — възторжено изруга Влад.

— Не! — почти извика Кривич.

— Да! — настоя на своето девойката.

— Не! Това, което искаш от мене, не е допустимо дори за един презрян пират, Благовесто. Разбираш ли? Там ще бъде огън. И сеч. И кръв. И гибел. Не можеш да искаш от мене… Пират съм, не крия, но нали все пак и в мене има онова, което се нарича съвест!

— Разказвали са ми — тихо произнесе момичето, — че преди четвърт век във войската на Ивайло воювала и собствената му сестра. Може и да е легенда, не зная. Но защо аз да съм по-малко от нея?

— Девойката е права, Кривич — отчетливо рече нисичкият и пълен Мирѐн, ала кой знае защо, избягваше да срещне погледа на началника си. — Няма никакви три възможности пред нас, а само една. И чест прави на Благовеста, че сама я предложи.

— Да улавяме гарбин в платната си и да поемаме на изток — подкрепи го Сръдан Белязания. — А на Благовеста ще кажем едно: знай, славна българска девойко, че ако се случи врагът да те досегне, всички ние преди това до крак сме загинали за твоя защита.

— Благодаря ти, чичо Сръдане. Аз не мога да въртя меч като онази приказна амазонка, сестрата на цар Ивайло, ала поне ви давам дума, че не ще се глезя и няма да ви преча… каквото и да се случи… Действувайте така, все едно мен ме няма на борда!

— О, Господи! — простена Кривич. И веднага възвърна самообладанието си: — Всички по местата си. Сръдане, нека да спуснат ветрилата. Поемаме на изток!

Джанлука Спарвиеро много грижливо бе избрал „часа на разплатата“, както той говореше в Пера за този свой поход. Изчака да дойдат такива въздушни течения, които сякаш бяха нарязали Понта на студени и топли ивици — сигурен белег според познавачите на времето, че в открито море ще бъде мъгливо. А мъглата бе нужна на Спарвиеро. Не за да се крие, не — той сам щеше да търси начин да се покаже пред очите на пирата. Мъглата трябваше да стане негов съюзник, за да види Кривич час или минута по-късно катапултата, закрепена на палубата на мнимия дромон. А спечелеше ли капитанът тази минута и успееше ли да се приближи до тъй наречената „Кротушка“ на един изстрел на катапултата, тогава „Мир на праха ти, Кривич“…

Наблюдателите и стражите се сменяха ден и нощ. Мерачът на катапултата спеше до страшното си оръжие; не се отлъчваха от него също и помощниците му, които трябваше в последната минута да налеят гръцкия огън от делвите в предварително издълбаните каменни гюллета. Водните ратници не се деляха от мечовете си, дори когато с дървените лъжици опразваха съдържанието на дълбоките си купи.

Изобщо щеше да бъде „часът на разплатата“, а щом е „часът на разплатата“, Джанлука Спарвиеро не оставяше нищо на случайността!

… Цялата трета нощ и на следното утро до седмото обръщане на часовника 206дромонът плава в непрогледно-гъста мъгла. После обаче мъглата не се раздигна, както това става бавно и постепенно, а сякаш бе отрязана от гигантски нож. И кръмата още се губеше в бялата пелена, когато от наблюдателницата на мачтата проеча вик:

— Галерата на Кривич на половин миля южно от нас.

Спарвиеро, който денем бе мечтал, а нощем сънувал все този момент, сега за минута бе горе при наблюдателя. Нямаше грешка — познатите очертания на проклетата „Кротушка“ се виждаха с удивителна яснота. Нещо повече — уловила във ветрилата си сирко, тя някак бодро и напето бързаше точно към дромона. От това разстояние Джанлука Спарвиеро не видя на галерата онова оживление, което предшествува всяка битка; много, много по-късно той щеше да си даде сметка, че не е забелязал и друго — че веслата на пиратския кораб бяха прибрани и той се движеше само със силата на вятъра. Сега обаче не му беше до тези подробности. Още от височината на реята заповедите му заплющяха във всички посоки:

— Готвят се да ни нападнат!… Всички по местата си!… Мерач, опъни катапултата!… Вие там, насипвайте вече гръцкия огън!… Галеотти, извадете веслата!… Ще се престорим, че ги очакваме, загубили ума и дума от страх!…

Той едва успя да се прехвърли на командната си площадка, когато „Кротушка“ беше вече на разстояние, което спокойно можеше да се „превземе“ от катапултата. Въпреки това Спарвиеро изчака още няколко минути — той искаше да бъде сигурен, че всеки изстрел ще бъде сполучлив. Най-после прецени, че е настанала чаканата от дълги месеци секунда, и с цяло гърло изрева своята заповед: