Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Нови знаци откъм Пиргос! — проеча пак гласът на наблюдателя.

И се повтори предишното. Кремен-Кривич ловко и бързо се изкачи до наблюдателницата на горната рея, разчете знаците и се върна при помощниците си.

— Вестта този път е от Беро — каза. — Съобщава, че съгласно уговорката ни тръгва с галерата да пресрещне дромона.

— И ще се движи бързо. — Влад наплюнчи показалеца си и го вдигна над главата. — Тук духа гарбин, там навярно е остро. Който от двата вятъра да е, все ще е благоприятен за ветрилата на Беро.

— Да! — повиши глас Кривич. — Ала ние не можем да не се погрижим за девойката. Ще ни тежи като най-грозен грях.

— Това е вярно, Кривич — възрази замислено Мирѐн. — Ала ако не последваме веднага приятелите си и отидем до Созопол, ще ги обречем на сигурна гибел в случай, че онзи ги спипа далеч от нас. Да измамиш приятелите си не е по-малко грозен грях, Кривич…

На това място Благовеста сметна, че е длъжна да престане да се преструва на нищо нечуваща и да се намеси в разговора. Тя се извърна и след няколко крачки беше в кръга на мъжете.

— Простете ми, че се обаждам, без да сте ме поканили за това. Но дочух, че става дума за мене. И смятам, че имам право да зная малко повече, щом се отнася до личната ми съдба.

Четиримата замълчаха гузно. После Кривич кимна на комита си:

— Хайде, кажи й ти, Сръдане. Нали сте нещо като приятели…

Сръдан Белязания два-три пъти прехвърли тялото си от единия на другия крак — очевидно обмисляше думите си.

— Знаците от брега ни съобщават, че ни грози опасност, Благовесто. Изненадани сме, очаквахме я доста по-късно. След месец.

— Опасност? — настоя тя. — Каква опасност? Змей? Буря? Враг?

Сръдан продължаваше да се премества от крак на крак. Тогава на помощ му се притече сам Кривич:

— Изненадите на морето понякога имат човешки имена, Благовесто. В случая опасността, за която говори Белязания, се нарича Джанлука Спарвиеро.

— Спарвиеро!? — трепна тя. — Не е ли онзи, който във Варна…?

— Същият. Заради него загубих знаците си на военачалник, а баща ти ме дари с този белег на бузата. Пък вместо да се чувствува отмъстен, оттогава Джанлука Спарвиеро все едно че ми е обявил лична война. Кълне се, че няма да спре, докато не ме види със стрела в гърдите или като удавник, поел пътя към дъното.

— И защо, за Бога?

— Не за Бога, а за лична мъст. Накърнено самомнение на корабоводец и така нататък. Сега пак е тръгнал да ме търси из Понта.

— И аз ви преча, нали? Бъди честен и признай, че ви преча.

— Нещата са по-сложни от това твое „преча“ — „не преча“.

И той й разказа дотам, докъдето беше за разказване. Как са научили, че Спарвиеро се готви да ги измами, но че те са решили да отговорят на хитростта му с хитрост, като са подготвили една почти разрушена галера („която се държи над водата само на «свети крепки», Благовесто“ — каза на това място комитът), за да поеме тя удара му. Лошото беше, че при подадените знаци другарите им, които бяха определени да водят „плаващия ковчег“, бяха отплавали в открито море. Също според уговорката, защото се знаеше, че „Кротушка“ е значително по-бърза и ще се съберат на определеното място… освен ако Спарвиеро не спипа „съборѐтината“ и „не й свети маслото“, преди те да са стигнали до нея.

Било късно да пресекат пътя й — добави на свой ред Влад кръмчията. — За да остане хитростта им в тайна за шпионите на генуезеца, те били завлекли останките на „плаващия ковчег“ на съвсем скрито място по брега (той го нарече по име, но Благовеста не го знаеше; разбра само, че е някакво съвсем пусто заливче между Пиргос и Атиа) и щом са тръгнали от сутринта, трябва да са взели достатъчна преднина в морето.

— При това положение съществуват само две възможности — каза Кривич. — Да те оставим в Созопол при баща ти и после с все сила да загребем подир другарите си…

— И навярно някъде по пътя да видим треските от скапаното им корито — многозначително го прекъсна Мирѐн. — Пък и да не ти припомням, Кривич, че според плана ни аз трябва да съм на Беровата галера.

— … или още сега да спуснем една по-голяма ладия с достатъчно галоери, която да те отведе нейде наблизо до Анхиало. Да те оставят там и ти по някакъв начин да се оправиш с дукса на града, за да те препратят в Созопол, а те на весла да се приберат на Свети Иван, където да чакат нас.

Този път му възрази Сръдан Белязания:

— И благодарение на това да срещнем Ястреба с отслабени сили, Кривич. На такава тактика народът казва: „Ела, вълчо, изяж ме.“