Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Това зад гърба ни не е ли Месемврия… — тя се поколеба как да се обърне към човека, и додаде: — … чичо Сръдане?

Като я чу, Сръдан Белязания избухна в смях.

— Какъв чичо съм ти аз, Благовесто? Ако баща ти те чуеше отнякъде да наричаш чичо един пират, щеше да му се пукне сърцето… — Той надмогна усмивката си. — Да, отминахме Месемврия. Не знаех, че се интересуваш от местата по крайбрежието, иначе сам щях да те поканя навън. Пък ако искаш, застани на носа. Оттам се вижда най-добре… е, ако не броим наблюдателницата на мачтата и площадката на началника, разбира се.

Тя проследи накъде й сочи той и за миг й се стори, че премалява. Защото „площадката на началника“ не бе нищо друго, освен плоският покрив на каютата, където я бяха настанили. И на тази площадка, прав и с ръце на въжената оградка, стоеше Кремен-Кривич. Какво излизаше, Божичко? Той, който днес толкова пъти запрати в лицето й това нейно „презрян пират“ от предишната им среща, сега всъщност я бе следил от първата й крачка на палубата. И й бе отмъстил и за „презрения пират“, и за вълците и самката, като се бе държал към нея като към гостенка, а не като към пленница…

За да не се забележи смущението й, Благовеста послуша комита и отиде на носа. Оттам наистина се виждаше по-добре, но не така, както преди време от палубата на нефа. Тя се замисли и лесно откри причината: нефът бе плавал близо до брега и от борда му се бе виждала всяка подробност по крайбрежието, докато такова плаване бе опасно, пък и ненужно за един пиратски кораб.

Доскуча й да гледа ширналото се пред нозете й море и вече се чудеше дали да не се върне доброволно в „килията“ си, когато на кораба настана внезапно оживление. Започна се то с едно провикване на наблюдателя от горната рея на мачтата:

— Знак от дим от брега, Кривич. Доколкото забелязвам, иде от нашия скрит пост до устието на Ахелой…

Ахелой беше същата онази река между Месемврия и Анхиало, в която преди около четиристотин години великият цар Симеон бе издавил „цвета на ромейското войнство“, както пишеха хронистите.

Благовеста се изненада от въздействието на тези думи върху Кремен-Кривич. Той, който с такова показно безразличие бе стоял със скръстени ръце срещу връхлитащия върху него с меч в ръка каталан, сега в един миг се преобрази. За да не загуби време да слезе по стълбичката, той прекрачи въжената оградка, скочи на дървената пътека и не тръгна, а се затича към мачтата. Заизкачва се нагоре, но по пътя си бе посрещнат от нов вик на наблюдателя:

— Втори знак на юг. Някъде отвъд Анхиало е…

Кривич с неподозирана за един началник пъргавина се изкачи на наблюдателницата, засенчи очи и дълго се взира към брега. Погледна нататък и Благовеста. Да, по-близкият дим се виждаше и от бака 205на галерата. Ако го бе забелязала сама, тя навярно не би му обърнала внимание. Но сега и направи впечатление, че това не беше обикновена струйка дим; навярно хората на брега ту покриваха, ту освобождаваха пушливия огън, защото димът се устремяваше към небето на по-малки и по-големи кълбета. И техният ред очевидно означаваше точно определено нещо, което Кремен-Кривич четеше като на книга.

Не след много той слезе от наблюдателницата и свирна на помощниците си да се съберат при него на задния край на пътечката. Бяха всъщност само трима — Сръдан и кръмчията Влад, които девойката вече познаваше и в лице, и по име, третият беше един възнисък и възпълен мъж, за когото можеш да си помислиш всичко друго, само не и че е пират и то, явно, от близкото обкръжение на страшилището на Понта Кривич; по-късно тя научи, че човекът се наричаше Мирѐн и на галерата заемаше важния пост на главен мерач с балистата.

Благовеста си даваше сметка, че върши нещо непозволено, ала любопитството и надви, та бавно, преструвайки се, разсеяно разхождаща се, също извървя обратния път по пътеката. Не се присъедини към четиримата мъже, разбира се, но все пак застана достатъчно близо, за да достигнат до слуха й отделни изрази:

— Димните знаци са по-бързи от него…

— Значи горе-долу е на един ден път от Цариград…

— А, защо да сме неподготвени? Нали Беро казваше…

И тъй нататък, и тъй нататък. Думи, които хем говореха много, хем и казваха твърде малко. Но следващото изречение на Кривич тя разбра добре:

— Тъй или иначе трябва да отидем до Созопол да оставим девойката.

„Да оставим девойката“! Ето още едно отмъщение на „презрения пират“: тези мъже очевидно бяха разтревожени от нещо, пък той се бе загрижил за нейното прибиране в Созопол при баща й!…