Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Джанлука Спарвиеро не успя да се пребори със загадките пред очите си. Защото точно тогава се случи последното от непредвидените неща, последното и най-страшното: от гъстата пелена на мъглата зад кръмата му се показа една съвсем, съвсем истинска галера, която с всичките ветрила на трите си мачти и цялата мощ на петдесетте си весла се носеше към незащитения ляв борд на мнимия дромон. Всичко стана толкова бързо, че генуезецът нема̀ време дори да извърне стрелците си срещу новата опасност, камо ли да нареди да извъртят катапултата. Изминаха само няколко секунди и таранът на галерата с трясък, който предизвика болки в ушите, се вряза в борда.

Онова, което последва, показа на Спарвиеро, че цялата схватка е била подготвена до най-дребните подробности. Още в момента на сблъсъка прехвърлиха сходня към дромона и първите, които преминаха на него, не бяха меченосци или стрелци, а корабници в жълто и кафяво, които веднага изтичаха до катапултата и изхвърлиха в морето делвите с гръцкия огън и вече напълнените гюллета. Останалите бяха все водни ратници, които с опънати лъкове или приготвени за мятане копия застанаха зад струпаните до десния борд мъже.

— Предай се, Джанлука Спарвиеро — разнесе се един глас, който генуезецът добре познаваше. — Предай се заради собственото си спасение и за спасението на тези хора, които зависят от думата ти. Виждаш, просто няма изход: от едната страна огън, от другата пробойна в кораба ти. Не е възможно да се спасите и от двете опасности… без да говорим за моите корабни ратници, за които се говори, че до сто крачки не изпущат със стрелата си цел колкото врабче.

Говореше, разбира се, Кривич. Говореше спокойно, едва ли не малко нехайно, докато без бързане се катереше по стълбичката към командната площадка на дромона. Генуезецът се огледа. И за човек с неговия опит не бе нужно много време, за да разбере, че думите на пирата не бяха празна заплаха. Той не удържа една въздишка — не толкова за безнадеждността на положението си, колкото заради така светкавичното сриване на една мечта, лелеяна цели месеци.

— Предавам се — каза глухо.

— Тогава нареди на хората си да оставят оръжието. Нека цялата им грижа да бъде да не се пренесе огънят от, хм, „галерата“ на вашия кораб. — Капитанът изпълни и тази заповед. — Имам и една лична молба, Джанлука Спарвиеро. Не пречупвай меча си, още ми е жал за онзи, който пострада при първата ни среща. Не, не, нямам намерение да ти го отнемам. Нека той си остане на кръста ти.

… Когато горящият кораб бе отблъснат на безопасно разстояние и бе завършено всичко по предаването на екипажа, Кривич покани пленника си в собствената си каюта. За изненада на Спарвиеро там се оказа една чудно хубава млада жена — висока и стройна, с открито чело и тънки вежди и с коси, които образуваха нещо като диадема около главата й. Генуезецът се поклони церемониално:

— Може би съпругата…

— А, не — засмя се до рамото му Кривич. — Една пътничка, която още не е платила за разходката, а вече трябва да плаща и за зрелището, което й предложихме. — И я представи: — Благовеста, дъщеря на Трошан.

Спарвиеро гледаше втренчено девойката.

— Аз познавам благородната млада дама — каза той. — Тя беше същата, която във Варна избърса кръвта от бузата ти, Кривич, когато така несправедливо беше ударен с бича.

— Имаш добро око за жените, капитане — продължи да се смее пиратът. — И за да бъде запознанството ви пълно, ще ти добавя, че онзи, който тогава ме удари, беше баща й. Но моля, заповядайте, мили гости. Имаме да поговорим и няма защо да е на крак…

— За условията на предаването ми ли? — глухо попита генуезецът.

— Не, за начина на спасяването ти — беше неочакваният отговор.

— Какво искаш да кажеш?

Кривич седна и с жест ги покани да последват примера му.

— Нека да започна от по-далече, Джанлука Спарвиеро. Предлагам ти да сключим не само примирие, а истински мир. Ето ръката ми. Ако я стиснеш честно и по-мъжки, все едно че сме подписали мира помежду ни. Разбираш ли, капитане? Трябва най-сетне да престанем с тази война помежду ни, иначе може следващия път да се наложи да те убия.

— Или аз тебе? — язвително подхвърли Спарвиеро.

— Добре, или ти мене. Не е ли по-добре да спрем навреме?

Капитан Спарвиеро се поколеба, после протегна ръка и стисна подадената му десница.

— Може би си прав, капитан Кривич — каза. — Три пъти се кръстосаха пътищата ни и трите пъти ти ме надви. Човек трябва да знае не само да печели, но и да губи. — Той се усмихна тъжно. — При това на твоя страна е все… Как беше на български?