Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Заведе ги. На предната мачта бе завързан с ръцете отзад един мъж, гол до кръста, с дълги светли коси и русовата брада.

— Кривич — каза просто генуезецът. И се присмя: — „Бичът на Генуа.“ — Каза го и с усилие сподави една усмивка: пиратът толкова бе наплашил Понта, та тримата пратеници неволно направиха по крачка назад, когато чуха името му.

След минута, когато се посъвзеха, единият от комитите попита:

— Мога ли да го заплюя, капитане? Ще се гордея до края на живота си, че съм плюл в лицето на страшния Кривич…

— А, това не! — поклати глава Спарвиеро. — Когато Кривич се предаде, аз му дадох воинска дума, че най-много да го вържа като Одисей за мачтата 215, ала няма да го подлагам на никакви издевателства… чак докато палачът погали със секирата си врата му върху дръвника, издигнат пред двореца „Сан Джорджо“.

— А пиратите на Кривич, капитане? — попита същият комит.

— В трюма са, разбира се. — Нов шумен смях. — Онези, които оцеляха след битката, искам да кажа.

— Не разбирам едно — каза другият комит, когато бяха отново в каютата на Кривич. — Успели сте да превземете галерата на Кривич, това безспорно е чудесно. Но защо не прехвърлихте на нея целия си личен багаж и не ритнахте дромона, а сте предприели такова мъчително плаване, за да го спасите?

Джанлука имаше готов отговор за този въпрос.

— Много ти е лесно да ритваш корабите, драги. Само че забравяш една простичка истина. Според законите на Комуната тази галера под краката ни ще стане собственост на Генуа. А дромонът, драги, е платен с пари от моя джоб. Искаш ли повече обяснения?

За чест на тримата ромеи трябва да се каже, че единогласно предложиха услугите си да помогнат за превозването на пробития дромон до Пера. Спарвиеро обаче отказа — бил, както е думата, на един хвърлей място от Килиос, там ще изкърпи кораба поне дотолкова, че да стигне без усложнения до Цариград. После в корабостроителницата на Пера ще го остави за основна поправка, а с галерата и пленниците ще продължи веднага към Генуа.

— Но ако искате да сте полезни за всички, които плават през Понта, можете да направите друго добро дело — каза. — Двете галери и линьото на пиратите са на около един ден път от тук, ако се движите с този чудесен гарбин откъм гърба. Ще ги спипате и така, както са без проклетия си главатар (не бива да отричаме, че Кривич си го биваше като корабоводец!), или ще ги унищожите, или поне един-два съда от тях ще отведете в Цариград.

Описа им „точно“ къде се надяваше да срещнат останките от армадата на Кривич, после се разделиха. Половин час по-късно галерите вдигнаха бойните си стягове за поздрав и с цялата бързина, на която бяха способни, поеха към североизток.

— От сърце ви пожелавам „добър път“ — рече със смях Спарвиеро, докато отвързваше Кривич от мачтата. Корабниците и галоерите на „Кротушка“ ги изпратиха с много по-пиперлии изрази, които не е прието да бъдат изписвани.

— Как ще обясниш в Цариград, че пристигаш там без пленената галера? — деловито се осведоми Кривич.

— Как? Не знаеш ли? — с предишния сърдечен смях отговори генуезецът. — Споходи ме голямо зло. Трите кораба на този кръвник по име Кривич заобиколили откъм север и като не ме видели до Мидия, свърнали към Килиос. И почти пред пристанището ме нападнали с всичките си сили. Е, аз съм успял с много усилия да спася дромона и да го довлека до брега, ала те си прибрали и „Кротушка“, и проклетия й капитан Кривич…

Няколко часа по-късно — те вече видяха на хоризонта Килиос Кривич даде на новия си приятел всичките ладии — от дромона и от галерата, — за да крепят пробития кораб на повърхността, и лично провери състоянието и на пробойната, и на трюмовете. От „Кротушка“ подари и една хитроумно направена помпа — с нея четирима души спокойно успяваха да изпомпват малкото вода, която все пак проникваше. И там, на три-четири мили от брега, двата кораба и двамата капитани се сбогуваха.

— Провървя ми, капитане — каза Кривич, докато разтърсваше ръката на генуезеца. — Ще се върна в Созопол без плячка, което е голямо нещастие за един кръвожаден пират като мене, ала спечелих твоето приятелство, което поставям по-високо от цяла галеацца, пълна догоре със злато и драгоценни камъни.

— Не зная кой повече спечели от двама ни, Кривич — поклати смолисточерната си глава Спарвиеро. — Ако помислиш, аз бях вече с единия крак на дъното… Пък сега хем се връщам здрав и невредим на брега, хем и с едно спечелено приятелство, за което другари и врагове ще ми завиждат. — Той спря и протегна замислено устни напред. — Всъщност наистина ли съм спечелил Кривич за свой приятел? Не, не, не се чуди, Кривич, говоря го наистина. Знаеш ли, човече Божи, ти си оставаш една загадка за мене. Срази ме в битката, после ме спаси от сигурна гибел, предложи ми и приятелството си… Сега отново ме спасяваш, като за моето спасение се лишаваш и от всичките си ладии. Наглед всичко е чудесно, нали? Но аз имам едно ужасно чувство, Кривич. Все ми се струва, че ти си като орех, който показва само черупката си и никога — ядката. Бих дал много нещо, за да видя ядката в тебе, Кривич.