Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Както бе предположил Влад, така се и оказа — завариха Кривич гол до кръста да помага при градежа на параклиса. Личеше, че трудът му доставя чисто физическа радост. Но личеше и друго — както беше разголен, белегът от раната му се открояваше съвсем ярко и едва сега проличаваше колко тежък е бил онзи удар на татарската бойна брадва.

— Няма ли да помогнете? — подвикна им той, като ги забеляза. — Точно имаме нужда от два чифта здрави ръце…

— Да не съм луд — присмя се Влад. — Ако трябва непременно да правя нещо, ще се върна при моите толкова оядени риби, че не се съблазняват нито от мушици, нито от червейчетата.

— Аз пък ти предлагам обратното — каза на свой ред Тихо; каза го уж полугласно, но събра погледите на строителите от целия градеж. — Идвам от Созопол, Кривич. И съм натъпкан чак до тука — той показа адамовата си ябълка, която беше колкото средно голям женски пестник — с клюки.

Кривич разбра, че става дума за нещо сериозно, та захвърли мистрията и в едно ведро се изми — не само ръцете, но и гърдите. После забра с ръка и Беро, който малко по-нататък — същински Голиат! — носеше по дървените стълбички камъни, дето биха се опънали и на двамина обикновени люде. Малко по-късно четиримата вече седяха на една скала край морето.

— В Созопол става нещо измамно, не мога да намеря точната дума за него — започна Тихо направо; гласът му надвиваше грохота на прибоя. — Отгоре е гладко (доколкото изобщо може да е гладко в този град), но под повърхността се усеща, че всичко ври и кипи.

— Ще рече — намеси се Влад, — като това вълнение. Мъртво. Уж дебелите вълни са лениви като търтеите на кастрофилакса, пък ударят ли те с цялата си мощ!… Такава вълна̀ веднъж изтръгна кръмилното весло из ръцете ми.

— Именно затова дойдох — продължи Тихо. — Да разкажа на Кривич, та никаква вълна̀ да не може да го изненада и да изтръгне кръмилното весло от неговите ръце.

В Созопол се разчуло, че Драголюб ходил чак до Търновград и се е виждал със Светослав Тертер. Молел да бъде освободен, така се приказвало. Но царят с добро или лошо го накарал да остане.

— Защо? — попита на свой ред Беро. — С какво Драголюб е толкова нужен на короната?

— Ако знаех, сега короната щеше да е на моята глава, дребосъче — беше насмешливият отговор на Влад.

— Бъди благодарен, че не е — не му остана длъжен бързорекият Тихо. — Какъвто си мощен, ще те смачка на кюфте. — И се изкиска: — Най-кокалестото кюфте, виждано нявга под небето на България…

Кривич беше нетърпелив за новините от Созопол, но не прекъсваше хората си. Той обичаше този техен начин на разговор. В него усещаше самоувереност и сила — най-важното за мъже, на които поне веднъж в седмицата се налагаше да излагат живота си.

Но всъщност най-голямата новина на Созопол се наричала барон рицар Анхел ди Буѐнафорту̀на, продължи Тихо. И доволен от въздействието на думите си, повтори разчленено: ба-рон ри-цар Ан-хел ди Бу-е-на-фор-ту-на. Сега за града той представлявал онова, което преди няколко месеца било идването на „Кротушка“, че и нещо отгоре.

— Разкажи малко повече за него — подкани го Кривич.

— Видях го, и то неведнъж. И това не е никакво достойнство за мене, защото баронът комай има за първостепенна грижа да се кипри навред из Созопол. Хубав мъж, не може да му се отрече, нагизден като за прием при царя, но си личи, че под труфилата си носи мъжка сила, не купчина кокалаци като на нашия Влад. Има и отличен кораб. Дромон, но пригоден за бой, не за товар. Има си и някакво име, ама е написано с такива букви, че не разбрах нито една. Иначе ми се вижда бърз и повратлив; не се засягай, Беро, но комай излиза насреща на твоя „Добродушко“.

Този Анхел ди Буенафортуна се появил преди четири-пет дни в Созопол. Но всичко около него намирисвало на тайнственост. Засега единствената по-сигурна мълва за него била, че имал такъв характер, че дори каталаните не могли да го търпят между себе си и го изпъдили.

— Не го търпели дори каталаните? — не повярва на ушите си Кривич.

Той имаше основание да се изненадва — по онова време каталанин и свиреп негодник бяха равнозначни понятия.

За тях се говореше, че родината им била някъде в предалечна Иберия 129 129 След неколковековно подчинение на маврите през ХІ в. коренното население на Испания подир дълго и славно воюване за свобода (тъй нар. „реконкиста“) се отърсват от робството и на мястото на мавританското Кордовско емирство и по-късно — Кордовски халифат се създават няколко независими кралства: Кастилия, Арагон и др. Едно от тях е Каталония с център Барселона. . Бяха армия от 6500 превъзходни войници и отчаяни авантюристи, съставени предимно от обеднели каталонски рицари, която предлагаше умението, кръвта и нечуваната си жестокост на онзи, който й платеше най-добре. Воювали тук-там из Европа и в Сицилия, каталаните (така бяха известни те) предложиха услугите си и на Византия. Император Андроник ІІ Палеолог ги прие с радост и веднага ги прати в Мала Азия срещу турците. Беше им обещал пребогати възнаграждения, а на предводителя им Роже Дьо Флор даде титлата кесар и племенницата си за жена. Каталаните оправдаха заплащането си и в няколко поредни сражения нанесоха тежки поражения на турците. Но при заплащането Андроник се опита да ги измами, като им предложи жълтици, в които имаше малко злато и повечко мед. Каталаните отговориха с безумен гняв, което за люде от тяхната порода винаги означаваше поредица от кланета. Андроник побърза да оправи отношенията си с тях, прехвърли ги на европейския бряг ти ги изпрати срещу българите. Но в лицето на своя зет дьо Флор той виждаше опасен съюзник, който поради роднинството си с императорския двор лесно можеше да се превърне и в претендент за престола. Затова покани каталанския вожд в Адрианопол 130 130 Адрианопол — Одрин (Едирне). , уж да си оправят сметките, а съимператорът Михаил се погрижи той там да бъде предателски убит (1305 г.). Смъртта на главатаря им доведе каталаните до луда ярост. Те се настаниха в Галиполския полуостров, обявиха се за самостоятелни и вече под предводителството на Беренгар де Рокафорте в продължение на две години и половина подлагаха Византийска Тракия — от Цариград до Плъвдив 131 131 Плъвдив — Пловдив. — на нечувани опустошения. Много градове и по-малки селища бяха предадени на сеч и огън, населението унищожено или продадено в робство, плодната земя превърната в пустиня 132 132 Споменът за тези набези на каталаните е запазен по много особен начин. В Пловдивско и досега майките заплашват децата си с думите „Ще те дам на каталаните“, като почти никой не знае кои всъщност са тези страшни каталани. . Малко по-късно — за радост на едни и за ужас на други — каталаните свърнаха на югозапад и се установиха в Тесалия.