Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Последва нов пристъп от смях на царя. После обаче каза сериозно:

— Дочул ли си какво стана в Маврокастро, дуксе?

— За калугера ли? Да, стигна и до моите уши.

— А че за този фра Анджело Генуа съвсем сериозно ни заплашва с война?

— И какво, да отидем и ние да си леем олово ли? При Скафида ти, венценосни, срази великата Византия, че сега някаква си там Генуа ли ще ни плаши? Тъй или иначе само един град…

— Грешиш, много грешиш, приятелю. Генуа е велика сила, с която всеки трябва да се съобразява. Особено ние, дето още не сме смазали разглезените от баща ми и от Смилец боляри, които все теглят чергата към себе си. (Боже, и аз се заразих от созополския начин на говорене, дуксе!) Знаеш ли ти, че само в корабостроителниците си Генуа има 16 000 души!? 126 126 Исторически достоверно. Шестнадесет хиляди… Ами че само половината от тях ако изпрати срещу нас, Комуната ще ни премаже. А с колко ли друга войска разполага? За корабите да не говорим…

— Затова ли беше несправедливата казън над Кривич, за която сега се самоукоряваш?

— Разбира се. Той си изпълняваше честно дълга на воин, но не съумяваше да си затваря едното око, когато нарушителят е бил под стяга на Генуа. И можеше да ни доведе такава пакост, че…

— А за нещастието си той отмъщава на Генуа. Може да е нападнал и друг кораб, не знам, но обичайната му плячка са генуезките.

— И те си го заслужават. Стигнало ли е до ушите ти например, че генуезците искали да превърнат Понта в „тяхно море“. Така и го наричали по едно време, „mare nostro“, но напоследък, чувам, позабравили това име. Не мога да оправдая Кривич, нито който и да е пират, но тайничко ще ти призная, че в момента той ни върши безподобна услуга. Не по линията на „mare nostro“, не. Без да е убивал монаси, Кривич сега-засега е главният враг на Генуезката комуна. И като преследва него, ние оставаме в сянка.

Беше подходящ момент Драголюб да разпери ръце.

— Какво излиза, господарю? Созопол ти е нужен като Ногаева къща. Кривич, който е като принц сред другите пирати, е полезен за царството. Впрочем казах ли ти, че той си купи един остров срещу Созопол и сега си строи нещо като замък, нещо като морска крепост на него? Наскоро се очертава да имаме чудесна гледка, господарю: червен пряпорец с три златни лъва на сушата, жълт пряпорец с черен лъв на три поприща навътре в морето…

Царят отново се засмя.

— Явно на този човек не му липсва усет за смешното…

— Но аз загубих моя, господарю. Даже по-зле — загубих самоуважението си. И затова дойдох тук да измоля голямата ти милост да ме освободиш от службата ми, господарю. Имаш други хора, по-способни от стария Драголюб. Изпрати някого от тях, светли господарю. Сигурен съм, че ще се справи не по-зле от мене в Созопол…

— Светослав Тертер решително поклати глава.

— Ако настоиш, ще го направя, Драголюб. Не си воин на пост, а волнонаемен служител. Но сега е мой ред да кажа: моля те да останеш. В тежкото време, настанало за царството ни, твоето напущане ще отвори празнота в редиците ни, която никой друг не ще може да запълни. Кой повече от тебе познава тази действително противоестествена обстановка в Созопол? Кой може като тебе с такт и умение хем да не закача пиратската паплач, хем да прави така, че никому да не скимне да оспори върховната власт на пряпореца с трите златни лъва над Созопол?

— Но аз… Аз просто изчерпих силите си, господарю…

— Повтарям ти, че те моля да го направиш, Драголюб. За мен да го направиш и за България. Обещавам ти, че няма да е до страшния съд. (Дявол да го вземе, отново заговорих по созополски!) Ще те освободя, но не сега. Сега сме като в навечерие на сражение и всеки един от нас трябва да бъде на поста си.

Въздишка, едновременно комична и искрена.

— Предавам се — каза Драголюб сговорчиво. — И знаеш ли кой спечели от всичко това, царство ти? Дъщеря ми Радомира. Все едно, че ме е пратила да й накупя дрънкулките, които са изредени в две педи дълъг списък.

Беше недвусмислено съгласие и цар Тодор Светослав предпочете да спре убеждаването до тука. Като се възползува от отклонението на разговора, от едно шкафче извади дървена кутийка с майсторска резба и я подаде на созополския дукс.

— Не познавам дъщеря ти, но нека това да бъде дар от мене. Нещичко извън списъка, искам да кажа…

Драголюб отвори кутийката. На кръглата му и гладка като диня глава се посипаха хиляди бръчици.

— Като че ли се чувствуваш затруднен, Драголюб? — попита царят.