Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Като се посъвзе малко от това встъпление, Драголюб го изгледа. За последен път бе виждал царя преди две години, но за това кратко време Тодор Светослав се бе изменил значително. Поостарял, да, но като че ли повече от това биеше на очи една натрупана безмерна умора. „Не е за чудене — помисли си на това място дуксът. — Загуби жена си Ефросина, после ядовете с непокорните боляри и чичо му Елтимир, търканията с Генуа и Византия, пък и тази маса, собственикът на която очевидно прекарва край нея дни и нощи…“ Царят по прежнему бе висок и не слаб, а по-скоро тънък, косите му все така се стичаха до раменете, но вече не бяха с предишния си светлокестеняв цвят, а, примесени с подранили сребърни кичури, те наподобяваха повече платина. Лицето му, дълго и тясно, пак беше — противно на обичая — бръснато, ала тези тъмни кръгове около очите бяха нещо съвсем ново. Имаше само две неща, останали напълно непроменени във физиономията на Тодор Светослав. Преди всичко очите — сиво-сини, те бяха запазили пронизващия си блясък, сякаш този човек умееше чрез техния поглед да прониква направо в гънките на мозъка и да чете мислите. И после — общия изглед на лицето. Светослав Тертер безспорно заслужаваше да се нарече красив мъж, но в израза му имаше нещо демонично, което караше хората да чувствуват сякаш мравки лазят по гръбнаците им.

Драголюб пое дъх, стисна дръжките на стола и отговори:

— Позна, господарю. И ще добавя: както обикновено. Да, позна, дошъл съм да се оплача от Созопол и да помоля за великата ти милост да ме избавиш от съмнителното удоволствие да бъда негов дукс.

— Пиратите ли?

— Пиратите и цялата останала пасмина около тях. Но повече от пиратите ме смущава самото обстоятелство, господарю, че ти знаеш за тях и ги търпиш.

— Какво друго мога да направя?

— Наскоро кастрофилаксът Негослав ми казваше, че стига да има една дружина редовна войска като неговите хръсградци например, той се наема за един светъл ден — от изгрев слънце до залез — да направи Созопол чист и светъл като новичка номизма.

Бледа усмивка се плъзна по устните на Светослав Тертер при това сравнение.

— А двамата с Негослав не смятате ли — попита, — че един цар ще стане за посмешище, ако изпраща дружини своя войска да воюват срещу собствените му подвластни градове?

— Извинявай, царство ти, но за град като Созопол трудно приляга думата подвластен. Созопол е подвластен само на злото и на нищо друго. Въпреки че над моето седалище и на пристанището се вее червеният пряпорец с трите златни лъва.

— Точно поради този пряпорец един напад на моя бранна сила ще стане позорище 121 121 Позорище — театър; представление; зрелище. за владетелите по цялата земя.

Беше дошло време Драголюб да разтърка чело.

— Не съм дошъл да прося повишение, господарю, дори пари на заем не съм дошъл да търся — повторна усмивка се сгуши в ъглите на Светославовата уста, — затова трябва да повярваш на думите ми: по далновидност и разум народът те поставя на едно стъпало с Иван Асен, сина на стария цар Асен.

— След такова ласкателство можеше и пари да поискаш…

— Не е ласкателство, а чиста истина. Просто оценка на народа, който никога не се лъже за истинската цена на владетелите си, колкото и те да го залъгват с пищни думи, хрисовули и всякакво друго преливане на слово от пусто в празно. Та именно този народ, царство ти, и аз заедно с него се питаме: хайде, нека да не е дружина хръсградци, но може ли владетел като тебе да не намери начин да смаже котилото, събрано в Созопол?

— Искаш да знаеш защо го търпя? Ще ти отговоря, Драголюб. — Царят присви очи; не се разбра дали виждаше картини от миналото, или зад спуснатите си клепачи скриваше истинските си мисли. — Когато бях заложник в Златната орда, дуксе, хан Ногай имаше от петдесетината си жени неколкостотин деца. Поне за момчетата със сигурност мога да ти кажа, че бяха повече от сто. Чудатости и шаренѝя от характери, в която би се объркал и свети Павел, най-умният от апостолите. Имаше свестни момчета, други — пълни тъпаци, трети хитреци, четвърти лакомници и тъй нататък, и тъй нататък. Но имаше и десет-петнадесет, на които им викаха „буйни“, за да не обидят хана, а те си бяха живи непрокопсаници. Ако останеше на Негослав, да им вържеха по една верига на врата и да ги пратеха в железните рудници на Кипчак — Ногай, както казах, нямаше причини да се страхува, че ще остане без наследник. А как, мислиш, постъпи ханът? Той заповяда да издигнат една голяма сграда — с кон да летиш в нея — и там настани своите безделници и побойници. А когато го попитах за разума в тази постъпка, ми отговори приблизително така: „Прогоня ли ги, ще тръгнат по четирите страни на света и ще разнасят злото със себе си. Сега поне са на едно място и могат само да си пакостят един на друг. Пък има и друга полза — така, събрани, те все пак са пред очите ми…“