Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— А имало е и още една възможност, четвърта. Да се самонакажеш с най-лекото наказание, като отидеш сам в изгнание 112 112 Според „Законъ соудный людьмъ“ наказанията — по реда на тежестта им — са: смърт; членовредители — напр. отрязване на ръка, на нос; опозоряващи — включително „бой до рани“ (известни са случаи на наказване до 140 удара!); глоба; конфискация, пълна или частична; изгнание. . Мъчително е, но не е позорно… — Девойката се изчерви. — Пък, кой знае, може би щеше да се намери някой, който да сподели…

Кривич я прекъсна рязко:

— Не! За мен да бъда изгнаник в чужда земя е по-страшно и от смъртта.

— Ти и сега не си, в „своя“ земя…

— Но съм в морето, а то принадлежи на всички. — Той замълча малко. — При това въпреки несправедливостта на обидата, въпреки този белег тука, аз никога не съм посегнал и няма да посегна на български кораб. Пират съм, вярно. Но не и безродец. Обявил съм моя лична война на Генуа, защото заради нея нося сегашния си позорен кръст. И ще воювам и пакостя, докато… Е, знаеш какъв бива рано или късно краят на пирата.

Те като че ли си казаха всичко. Кривич се досети нещо и спря още за малко.

— Сега, когато разбра какъв съм, искаш ли да ти върна токите от колана, Благовесто?

— Не — каза тя толкова бързо, сякаш винаги бе имала готов отговор в главата си. — Аз подарих колана на човека Кремен. Не на военачалника или пирата.

Кривич не продума нищо повече. Поблагодари мълчаливо и продължи прекъснатия си път. Девойката остана загледана в широките му плещи и в русите му къдрави коси, достигащи до раменете. Кой знае защо, но би дала безкрайно много той да се обърне и да погледне още веднъж към нея. Ала мъжът не се обърна. Тогава Благовеста запретна полите на рубата си и с все сили затича към къщата.

Когато малко по-късно Радомира я потърси, завари я в стаята й.

Благовеста се бе проснала по очи в леглото си и плачеше неудържимо.

Драголюб не се бе качвал на кон още от Ивайловите войни (той бе от болярско коляно, но бе воювал на страната на свинепаса Ивайло). От тогава за пътуване си имаше кочия 113 113 Кочия — колесница. , която возеше извънредно меко — дуксът на Созопол уважаваше удобствата, пък и при продължително друсане получаваше болки в кръста. За три дни той достигна Боруй и тук направи задължителна почивка; задължителна, защото, каза се вече, по онова време Созопол се числеше към Боруйската хора.

Катепанът на Боруй не го остави да отседне в странноприемница, а настоя да го вземе в замъка си; точно казано, не бяха приятели, ала не бяха и само началник и подчинен — имаше някакво сродство между тях, което се дължеше на обичайното им единомислие.

След като вечеряха и излязоха да си допият виното на просторния трем, от който се виждаше като на длан цялата крепост, Драголюб подробно разказа за положението в Созопол и за намерението си, поради което бе поел пътя към Царевград Търнов — преведено на днешен език, той отиваше в столицата, за да си подаде оставката.

— Разбирам терзанията ти, приятелю — каза катепанът замислено, — но ме е страх, че отиваш в Царевец, в много неподходящо време.

И той обясни мисълта си. В Маврокастро 114 114 Маврокастро — дн. гр. и пристанище Акерман, Украйна. , град под български пряпорец, но с разнонародно население като повечето големи пристанища, при случайни обстоятелства български стражи убили един францискански монах, някой си фра Анджело от Сполето. Нарочен пратеник на цар Светослав признал виновността на воините и предложил скъпо обезщетение на францисканския орден, но на генуезкото искане да им се предаде на съд виновникът отказал напълно непреклонно — царят бе известен с това, че милееше като за брат и за последния от бранниците си. За да се дообърка спорът, апокриспарият 115 115 Апокриспарий — царски или императорски пратеник. на Светослав изнамерил (вероятно лъжливи) свидетели, които твърдели, че по време на нещастието фра Анджело бил пиян до смърт и се крепял на краката си само благодарение на двама хазари — също и те пияни, но не чак колкото него. Представителят на Генуа в преговорите (не бил случаен човек, а цензорът 116 116 Цензор — висша длъжност в генуезките колонии, втора след консул. на колонията Килия) отначало се заплел в безконечен спор пиян ли е бил монахът или трезвен, после обаче недвусмислено заплашил, че Комуната няма да остави така ненаказано посегателството върху божия служител и ще отговори по единствения начин, който „варвари като българите“ разбират — война и разоряване на цялото българско крайбрежие.