Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Тихо се отдръпна, а Кривич сам разгъна белоснежния плат на вързопа. Колкото и да умееше да се владее, Драголюб не удържа едно възклицание на възхита: бяха шест самурени 109 109 Самур ( или самсар ) — сибирско животно от рода на белките със скъпа и високо ценена кожа. кожи, толкова пухкави и бляскави, свиленокафяви и със сякаш измерено до пръст еднакво бяло петно на гушките и гърдите — ще речеш, работени по поръчка. Тези кожи биха били украшение не само на някакъв си дукс на пристанище без закони на брега на Понта, а бяха достойни за рухото на кой да е цар или император.

Драголюб не се беше опомнил от гледката на кожите, когато пиратът отвори и ковчежето. Там имаше само няколко драгоценности, но подбрани с вкус и тънко познание. Всичките бяха дело на най-опитен ювелир. Малка диадема, обеци със същата украса във вид на листа от непознато дърво и три разкошни фибули, мъжки пръстен и колан от сребърни плочки за тържествена руба, на която би завидял и самият логотет 110 110 Логотет — висша длъжност, отговаряща на пръв министър или канцлер. .

— И всичко това е дар за мене? — с пресъхнало гърло произнесе Драголюб, когато въобще възвърна дарбата си да говори.

Сега беше ред на Кривич да прояви умението си да иронизира.

— А, не всичкото, дуксе. Моля те да ми простиш, но не мога да си те представя с тази диадема на главата и с обеци на ушите. Те, заедно с фибулите, са за дъщеря ти Радомира, която още нямам удоволствието да познавам. Но кожите, пръстенът и коланът са за тебе.

Драголюб още не се беше опомнил напълно, когато Кривич извади една добре натъпкана кесия и също я остави пред него.

— А това какво е, Кривич?

— Предложение за една сделка, дуксе. Моля те да ми продадеш остров Свети Иван. Е, разбира се, и с онзи камък до него, Свети Петър, който несправедливо също наричат остров. Измерих ги съвсем точно, дуксе. И тук, в перпери, е цената за тях. И за да няма повод за дребнав пазарлък, прибавил съм и една четвърт отгоре.

Беше молба, и то изречена съвсем, съвсем прилично, но Драголюб великолепно разбираше, че просто е немислимо да не се съгласи.

— Какъв дявол ще търсиш там, Кривич? — попита, с което косвено даде съгласието си. — Бил съм дважди на Свети Иван. На острова освен змии и няколко заека няма нищо друго.

— Не се засягай, но ще отида, за да избегна, хм, прелестите на този град, дуксе. Тук се живее малко прекалено бурно като за моя мирен нрав. Дочу ли, че днес направиха опит да ме оберат? И то не в мрака на нощта, а посред светло и ясно пладне?

— Но там няма да намериш керемида над главата си, нито вода да утолиш жаждата си!…

— Не си съвсем прав — отново сви едно рамо пиратът. — Има на острова руини от прастар манастир. Ще си построя нещичко, като ще използувам оцелелите основи на някогашната обител. И стига да изволиш, ще те приканя, когато дойде време да го осветя. Пък за водата не ме е грижа. Аз съм корабник от ей такъв, дуксе. И ако не друго, поне съм научил как се опазва храна и вода при продължително плаване. Свети Иван ще бъде все едно мой кораб на сушата. Не, не, няма да закрия търговската си къща тук. Но тя ще бъде само за занаята ми. Вземане-даване, нали разбираш. Пък иначе предпочитам да живея далеч от някои много предприемчиви за моя вкус созополци.

— Да бъде твоето — издума тежко дуксът; издума го с тон на човек, който си дава ясна сметка, че не може да каже нищо друго. И тъй като пиратът след тези думи се поклони и си тръгна заднишком, извика подир него: — Пък иначе благодаря за даровете. Наистина са царски…

Радомира изтича в стаята на гостенката си и изтръгна гергефа от ръцете й.

— Остави това! — каза й възбудено. — За днес съм ти подготвила много по-вълнуващо преживяване. — После, вече малко по-спокойно, отговори на питащия й поглед: — Помниш ли, че ти бях разказала за един от тукашните пиратски главатари, който е по-различен от всички останали?

— Как да не помня? Онзи, с когото си била готова да отидеш в гората. С едно такова по-особено име… Да, спомних си, Кривич.

— Тъкмо за него ми е думата. Ей сега дойде пратеник при баща ми. Кривич моли подир час да бъде приет.

— И какво? Ние ще се изтъпаним там от двете страни на баща ти?

— Ах, ти, глупавичката ми!… Не, разбира се. Но една от стените на бащината ми работна стая е тънка, дъсчена. През нея се чува всичко. Ще се спотаим там и няма да изпуснем нито дума. Ще видиш, не съм те излъгала: дори само по приказките се разбира, че Кривич не е като главорезите и комарджиите от нашия Созопол.