Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Раклите бяха, разбира се, не само заключени, но и заковани. Неколцина от нехранимайковците, най-нетърпеливите, забиха мечици в цепнатината между капака и раклата, но Радѝн Хубавеца ги спря:

— Почакайте! — викна им строго. — Всичко дължим на Ставрос Априн — той разузна за съкровищата, пак той скрои плана за плячкосването. Нему и само нему принадлежи правото да отвори раклите и да разпредели богатството според договора!

Ставрос Априн излезе напред с чук и длето в ръце — същински свещенослужител пред олтара — с тържествени движения разби обковката на първата ракла. С ликуващо изражение отвори капака и…

… и в следващия миг сякаш се вцепени. Стоеше неподвижен и без дъх, прегърбен над раклата и нито помръдваше, нито изговаряше дума. Други се спуснаха и покрай него се навряха до кръста под капака. Разнесоха се проклятия и мръсни псувни на всички езици — в богато обкования сандък имаше само изгладени от морето прибрежни камъни, а за да няма издайническо почукване, между тях обилно бе натъпкано с водорасли.

Нахвърлиха се безразборно към останалите ракли и ги разбиха. Всичките съдържаха все едно и също — камъни и водорасли.

Тогава Ставрос Априн целуна дръжката на меча си, която образуваше нещо като кръст, и размаха пестник по посока на пристанището.

— Кълна се във Всевишния — извика гръмогласно, — ще ми платиш, Кривич!…

… Клетвите очевидно не стигнаха до Кривич или той не даваше и пет пари за тях. Защото след като се насмя до насита на „плячката“ и „плячкаджиите“, подхвана под свое собствено ръководство да опразва трюмовете на линьо. Започна с това, че пренесе на брега сто водни ратници в познатата одежда в жълто и кафяво; личеше си, че това са обучени и привикнали на бран хора, които биха били способни да излязат насреща на пет друнги 108 108 Друнга — военна част във византийската войска в състав 200 души. като Ставросовата паплач. Едва тогава започна същинското разтоварване — със сръчност на изпитани „морски вълци“ и с много ладии, та всичко привърши за по-малко от час. Тогава носачи, ръководени от Сръдан Белязания, вдигнаха товарите и ги понесоха към онази къща на северния бряг на Созопол, която Кривич бе наел от една бедна вдовица за своята „фактория“. А в същото време самият Кривич, съпроводен от един-единствен придружител с неголям товар в ръце (Луд ли беше този човек или безразсъдно смел? Не си ли даваше сметка, че сега в Созопол беснееха шестдесет убийци по занаят, които биха дали мило и драго, да видят цвета на неговата кръв?), се отправи към седалището на дукса и не след много се изправи от другата страна на масата му. Поклони се — нека да си спомним, че той не носеше никога шапка — и русата му къдрава коса се килна пред лицето.

— Привет и мир, дуксе — каза общоприетите за случая думи.

— Привет и мир и на тебе, Кривич — кимна плешивата си и лъскава като ябълка глава Драголюб. — Какво те води насам?

— Желанието ми да засвидетелствувам уважението си, дуксе. И стига да позволиш да поднеса малък дар на тебе и семейството ти.

— За пръв път ми се случва в този град — сбръчка чело управителят на Созопол. — Да не би днес да имаш рожден ден? Или е празник на светията ти покровител?

Познатата усмивка разцъфна на устните на госта.

— Причината е къде-къде по-делнична — продума в отговор пиратът. — Сполучих в търговията, дуксе, и сметнах, че благоприличието изисква поне отчасти да споделя с тебе, господаря на този град, плодовете на моето, хм, търговско щастие.

— Да, дочух за него — с нескрита ирония подхвърли Драголюб. — Имал си нов кораб. Боята на името му още не била засъхнала, казват.

— Него не го причислявам към търговската сполука — с безизразно лице произнесе Кривич. Не може да се каже, че сви рамене, понеже сви само дясното — лявото поради старата рана си беше изобщо свито. — Купих го и дадох доста грешни пари за него. Имаш ли желание да видиш книжата, които получих от предишния собственик?

— Да, да — продължи в същия тон дуксът, — някой път ще се заинтересувам за тях. Щом така държиш да ги видя, вероятно ще се обидиш, ако не проявя никакъв интерес…

И двамата много добре знаеха, че нито единият щеше да се заинтересува когато и да било, нито пък и да се заинтересуваше — другият щеше да му покаже каквото и да било.

Без да извръща глава, Кривич заповяда полугласно:

— Тихо!…

Човекът, назован с това име, приближи и остави пред дукса товара си — един вързоп, нито голям, нито малък, и отделно едно изящно изработено ковчеже, инкрустирано със седеф и медни пластинки.