Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Ставрос му поблагодари с кимване на глава — Радин бе изкарал на глас очевидното — и завърши с плана си. Скрити в храстите, те (ромеецът се надяваше да има под своя заповед около шестдесет души) щяха да изчакат свалянето само на част от богатия товар и по знак на Ставрос — той, като внук на Априн, най-добре щял да избере подходящия момент — всички с оръжие в ръка трябваше да нападнат, да разгромят слабата стража, която Кривич вероятно ще остави на брега да следи за разтоварването на богатствата, после половината под началството на Ставрос и Фотий да отнесат раклите, а другата половина с Радѝн и Григорас да ги прикриват от възможните преследвачи.

— Някакви въпроси? — каза ромеецът, като завърши.

— Искам да се сменя с Фотий — избърза Григорас. — Ако ще се мре, нека бъде при среброто, а не на пустия бряг.

— Съгласен съм, но при едно условие — вдигна рамене Фотий. — Раклите да се отворят, когато всички се съберем в скривалището.

— Прието — рече Ставрос. — Друго?

Сега се обади Радѝн Хубавеца:

— Приказваше, че търбухът на този, хм, „Добродушко“ пращял от товар. Защо ще ударим още при първите бали и ракли? Няма ли да се пооблажим по-добре, ако нападнем при стоварването на по-голямата част от богатствата?

— Защото — поучително му обясни Ставрос Априн — Кривич ще е пълен глупак, ако снема на сушата балите и раклите, без достатъчно хора да ги пазят. Ние ще бъдем шестдесетина. Той само на „Кротушка“ има над двеста морски ратници и горе-долу толкова въоръжени галоери. Ако към тях се прибавят и новоприетите при него генуезки галеотти 107 107 Изразът съдържа известно двусмислие. На италиански „галеотто“ („galeotto“) означава „гребец в галера“ и следователно „каторжник“ (срв. бел. на стр. 48), но същевременно и „негодник“, „мошеник“ и т.н. , ще изпаднем по един срещу десет. И ще ни изколят като пилци. Не можем да допуснем такъв риск, Радѝне.

Уговориха се за подробностите и се пръснаха да събират хората си. И точно по плана на Ставрос далеч преди слънцето да обагри в бакърено и златно морето на хоризонта, шестдесетината разбойници, всички в пълно въоръжение, лежаха на скрито в храстите на брега.

Утрото потвърди всичко онова, което бе предвидил византиецът. В тихите води до Свети Кирик на половин поприще от „Добродушко“ се поклащаше и по-голямата „Кротушка“. Очакваха с началото на деня да започне и разтоварването, но то се отложи чак докъм пладне. Изненадан и малко разтревожен, Ставрос изпрати Фотий да разучи причината. След половин час помощникът му се върна и ги успокои. Забавянето се дължало на най-глупавата възможна причина — задължили генуезките галоери да се изкъпят в гореща вода и да се изпощят, а сетне им раздали от жълто-кафявите дрехи, за да не се отличават от другите корабници под пряпореца с черния лъв.

Най-после дойде щастливият миг, когато Григорас (той бе прочут с острото си зрение) предаде от ухо на ухо радостната вест: от пленения линьо с безкрайна предпазливост спуснали и натоварили в една ладия обкована с мед и желязо ракла; била толкова голяма, каза ромеецът, че двама по-дребни мъже, ако се свиели на кълбо, биха се сместили в нея. Нервна тръпка премина по редицата на „земните пирати“: Господи, Господи, какъв ли безценен товар съдържаше тя!…

Като гребяха така, сякаш пренасяха стъклария, корабниците от „Добродушко“ спряха чак тогава, когато носът на ладията им заора в пясъка на брега. Мъжете наскачаха във водата, подхванаха раклата и внимателно я отнесоха на сушата. Край нея останаха — о, ще си платиш, лековернико! — само двама въоръжени стражи, другите корабници се качиха пак в крехкия еднодървен съд и загребаха към своя линьо. По пътя се разминаха с друга ладия, която се движеше още по-предпазливо — ако беше по суша, можеше да се каже, че стъпва по лапки. И стана пак същото. Свалиха втората ракла и я положиха до първата, оставиха и за нея само двама водни ратници и потеглиха назад.

Когато раклите на брега станаха общо шест, Ставрос Априн извади меча си и на онзи пъстроезичен говор, който беше общоприетият за Созопол, изкомандува:

— Напред!…

И сам даде пример на храброст — а може би и на алчност? — като се втурна не зад, а пред своите събрани от кол и въже бранници. Те го последваха буквално въоръжени до зъби — мнозина бяха с копия, а стискаха (за да са им подръка) и остри мечици между зъбите си.

Бяха се приготвили дванадесетте воини на Кривич да им окажат люта съпротива — или докато бъдат избити, или докато получат помощ от корабите, — но не се случи нищо подобно. Те очевидно или бяха съвсем изненадани, или не се отличаваха с особена сърцатост, защото едва дочакаха сблъсъка, пък запокитиха мечове, щитове и копия и презглава наскачаха във водата, като заплуваха с всички сили към корабите с черните лъвове на мачтата; по-късно през този ден, като претакаше в ума си събитията от тази несъстояла се схватка, Ставрос Априн щеше да си даде сметка, че те плуваха много бързо като за хора, облечени (както трябваше да се предполага) в брони или ризници. Тогава обаче не се занимаваха много-много с тях. Пуснаха напосоки няколко стрели подире им, пък грабнаха тежките — о, как приятно тежки!… — ракли и с всички сили се втурнаха към онази созополска къща, която Ставрос бе купил за свое жилище, а избата й — за скривалище на всички днешни и бъдещи печалби.