Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Мога ли да бъда напълно откровен, господство ти? — попита в отговор дуксът и като получи утвърдителен жест, продължи: — Съвсем наскоро моята Радомира получи един безподобен дар от същия този жив сатана Кривич. На всичко отгоре го получи не зад гърба ми, а чрез моята ръка, на дукса. Диадема и прочие драгоценности от великолепно изработено сребро. Е, да, той положително не е дал дори пробита аспра за тях, но…

— Охо! — проточи глумливо самодържецът. — Дуксът на Созопол получава дарове от пиратите?

— Не от пиратите, а от един пират, царство ти. Кривич. Защото той през цялото време се представя за търговец, а аз се преструвам, че му вярвам. И докато бих изритал пирата, длъжен съм да приема вниманието на собственика на най-крупната търговска къща в Созопол.

— И после?

— Съжали се над мене, царство ти. Как да обясня на деветнадесетгодишната хлапачка, че дарът на владетеля…

За последен път в този разговор Светослав Тертер се разсмя до сълзи.

— Започвам да разбирам как съумяваш да държиш в ръцете си кръвожадната сбирщина на Созопол. — Той плясна с ръце и прошепна нещо на влезлия протокелиот 127 127 Протокелиот — царски адютант. . Служителят го изслуша, излезе, но се върна скоро и му подаде мъничко златно ковчеже. Царят го отвори. Вътре на кадифяна подплата лежеше една също така златна огърлица. — Това, вярвам, ще ме отсрами пред Радомира, Драголюб.

— О, Боже, не съм виждал по-хубаво нещо!… — възкликна дуксът. После като поразмисли, продължи сериозно: — Ще ми позволиш ли да скрия този накит и да й го поднеса по-нататък. Например — защо не? — като сватбен дар от тебе… когато му дойде времето, естествено.

— Нямам нищо против. Но поне ще ми обясниш причината?

— Ако между моите, хм, созополски верноподаници се разчуе за това злато, може би ще ме пратят на бърза ръка в ада… въпреки всички хвалби, които ти преди малко изрече за такта и умението ми…

— Имаш думата ми, дуксе.

— И ти имаш моята дума, царство ти. За всичко…

Докато посетителят се оттегляше заднишком, застигнаха го последните думи на Светослав Тертер:

— Гордея се с тебе, Драголюб. Ех, да имах още петдесетина служители като тебе!…

Изобщо се оказа ден на изключителни вълнения. И според собствената си практика вечерта Драголюб се подложи на съответствуващо лечение: пъстърва, печена на керемида, половин патица, задушена в масло, плешка от млада сърна, шест пъдпъдъка и за завършек — четвърт баница. На виното не можа да се хване сметката — то беше наливно…

В тесния пролив, който отделяше Созопол от скалистия Свети Кирик, се появи ладия. Макар греко да изпращаше насреща й високи и дебели вълни, последен отглас от бушувалата допреди три дни буря, ладията се движеше сравнително бързо — нейните четирима яки гребци очевидно си разбираха работата. Не се стряскаше от вълните и петият човек в нея — той стоеше прав и като се накланяше ловко насам и натам, нагласяше тялото си според играта на морето. Когато презполовиха разстоянието до Свети Иван, петимата, изглежда, забелязаха самотната еднодръвка вдясно и свърнаха нататък. Обаче като приближиха, ударите на веслата станаха някак си по-вяли — бяха се припознали в онзи, който, също нехаен към неспирното люлеене, ловеше риба с въдица.

— Помислих те за Кривич — извика Тихо, правият в бързащата ладия.

— Ти луд ли си, бе! — отговори му Влад, самотният риболовец. — Сега за Кривич не съществува нищо извън строежа. Пръв е на зида, последен си отива. Ей, чакай! Ама вие… къде така?

— Тръгнал съм за Кривич. Ти продължи с въдиците…

— Я хвърлете едно въже, момчета. То и досега не кълвеше, пък след като ти пусна своята йерихонска тръба 128 128 Задявката очевидно е във връзка с легендата за превземането на Йерихон, малоазийски град на двадесетина километра от Ерусалим. Според Библията той бил първият град, срещнат от евреите в тъй наречената Обетована земя. След като седем дни безуспешно обсаждали града, на осмия евреите надали такъв вик, че стените на крепостта се сринали. Оттук изразът: „Йерихонски вик“. , положително и най-глухата риба вече е на сигурно отвъд хоризонта. — И Влад изсумтя: — И туй ми било Тихо… Какво ли пък щеше да бъде, ако те бяха кръстили Шумчо?

Беше вярно. Напук на името му Господ бе сподобил Тихо с такъв глас, че според друга, предишна задявка на Влад, с него можел да предаде съобщение направо от Созопол в Анхиало…

Като слязоха на брега, двамата тръгнаха един до друг. Запътиха се, разбира се, веднага към строежа. А той за тези месеци бе извисил ръст, виждаше се отдалече — четиридесетте майстори-зидари от прочутата със строителите си Железна планина, доведени от Кривич, и двестата им помощници, главно галоери от двата кораба, не си бяха губили времето напразно. Вече съвсем ясно се очертаваше жилището на самия Кривич. Не много голямо, нито претенциозно по украса, то все пак съдържаше някаква своеобразна представителност, та дори и случайно попаднал човек би си казал: това ще да е за главния… По-нататък бяха живелищата за корабниците и галоерите; тъй както вървеше строежът, двете продълговати постройки с многобройни стаи като големи килии твърде наподобяваше манастир. Приликата с манастир се увеличаваше и от това, че — кой може да го допусне за един пират? — в дъното зад двата правоъгълника железненци градяха параклис. Също и той не беше особено голям, но въпреки това на него още отсега биха завидели мнозина от великите боляри, които неизменно — това беше част от представителността им — край жилищата си на Трапезица издигаха и параклис. Малко по-настрана, от неветрената страна на острова, сравнително по-небрежно се строяха складове, работилници, дълбаеха се щерни за вода и дълбоки изби за амфорите с вино, вече бяха готови пекарниците за хляб и готварниците като за гърлата на стотици гладни мъже наведнъж…