Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Знаеш ли случайно, приятелю, откъде иде това чудновато име на странноприемницата?

Онзи се засмя криво и отговори с надебелен, от виното език:

— „При Точилката“ ли? Ами че то е по името на стопанката, драги. Ето я там Точилката. Спасуна Точилката, щом ви интересува по-подробно.

Извърнаха очи нататък, накъдето сочеше показалецът му. И прихнаха в смях — трудно можеше да се измисли по-невероятен, по-неприлягащ прякор за собственицата на заведението. Беше жена на петдесетина години, запазена в лице, но с неимоверно пълно тяло; така, както седеше на един стол на крачка-две от тезгяха, месата и сланините й буквално висеха от двете страни на седалката. Поради дебелината си изглеждаше като без врат, а лицето й, украсено с къс и много чип нос, сякаш бе по-широко, отколкото високо. Не помръдваше и наглед изглеждаше безучастна, но всъщност опипващият й поглед непрекъснато шареше из помещението. Случайният им познат го потвърди:

— Не се лъжете от бездействието й. Спасуна Точилката не изпуща нищо, което става между тези четири стени и е винаги нащрек.

— Не виждам каква полза от нейното „нащрек“ — каза Беро. — Че ако стане нещо, тя не може да се изправи на краката си от тия дебелини, камо ли да се намеси…

— Бъди спокоен, за намесването си има нарочен човек. Блазко. Говори се, че можел с юмрук да пръсне главата на вол, а веднъж с голи ръце разчекнал устата на вълк-единак.

Като че нарочно, за да се потвърдят думите на непознатия, на една маса близо до вратата двама се сбиха, скочиха и в ръцете им лъснаха ножове. Дебелата стопанка кимна едва забележимо на един мъж, който се подпираше на стената недалеч от нея и той без бързане се отправи към побойниците. Беше грамадище колкото Беро или даже още по-голям, но несъразмерен до грозота — едра глава с тесен лоб, а широка челюст, плещест, но попрегърбен и с две ръце, увиснали покрай тялото му, които стигаха почти до коленете. Той тромаво, поклащайки се наляво и надясно при всяка крачка, измина разстоянието до вратата. Изобщо не се опита да разговаря с онези, които дебнеха да се намушкат, а ги улови за яките зад врата, вдигна ги от пода и все така полюлявайки се излезе навън и ги изхвърли по-далеч един от друг от двете страни на вратата. После, сякаш нищо не било, Блазко се върна назад по стъпките си и се облегна на същото място до стената.

— Интересно, за какво ли се бяха скарали онези — лениво проточи Влад, като сдъвкваше крилцето на яребицата заедно с костичките.

Непознатият схвана думите като въпрос към самия него. Той, вече без да чака, си наля сам вино от тяхното, отпи и отговори:

— Тук кавгите избухват за нищо и никакво. За созополци те са като „хляб наш насущни“ — „добър ден“ ако кажеш не както трябва, и кавгата е готова.

— Ама чак с ножове? — продължи да пита кръмчията.

— Когато е без ножове, изобщо не я броят за кавга, а за най-обикновена размяна на мнения. — Лицето на човека изведнъж се съсредоточи. Внезапно изтрезнял, той продължи вече без да плете език: — Аха! Комай ей сега ще разберете как стават тези работи…

Проследиха погледа му. От отсрещната страна на гостилницата се бе надигнал един висок мъж с шарено облекло, от което не можеше да се разбере народността му, и без бързане се отправи към тяхната маса. Докато приближаваше, се видя, че лицето му е смачкано от ужасен белег; навярно някога е бил ударен с камък от прашка или боздуган, защото едната му ябълчна кост изобщо я нямаше, може би с нея и част от горната челюст, та на това място в лицето му имаше дупка — лястовица да си иззида гнездо в нея.

Посетителите, изглежда, усетиха, че ще се случи нещо, защото разговорите и песните секнаха. И в настаналата тишина крачките на приближаващия отекнаха тежко, заплашително. Той спря до масата им и подпря ръце на кръста. Обходи ги с поглед и навярно поради ръста реши, че най-важен от тях е Беро, та говорейки на тримата, той всъщност през цялото време се обръщаше към него.

— Вие бе, жълтопери патета — започна. Говореше на много чист български език. — Не знаете ли вие, че дойде ли нов човек в Созопол, първата му работа е да се яви с дарове при мене, Радѝн, и коленопреклонно да ми поиска разрешение за влизане в този град?

— Бъркаш ни с някои други, човече — надигна се от мястото си Влад. — Корабниците на „Кротушка“ само един е виждал да застават на колене пред него и той е някъде ей там, горе.

Онзи, който нарече себе си Радѝн, явно бе пийнал порядъчно и не се крепеше особено сигурно върху краката си, но виното положително не бе намалило силата му, защото като натисна кръмчията по рамото и го залепи отново за стола.