Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Тримата, без да разменят нито дума, се отправиха към града. На крепостната порта, разбира се, никой не ги спря — от години вече тя си зееше приветливо отворена денем и нощем и без никакъв страж нито до нея, нито на някоя от бойниците горе на стената. Имаха вид на хора, които знаят къде отиват, ала не бързат да стигнат там — свърнаха настрана и пообиколиха да се запознаят със Созопол. И колкото повече обикаляха, толкова по-смръщени ставаха лицата им.

По онова време Созопол бе сборище и заветен пристан на измета от целия тогавашен свят — пирати, търсачи на приключения, комарджии, прекупвачи на крадени стоки, кръвопускачи по занаят, бегълци от какви ли не войски, всякакви отрепки бяха „спуснали котва“ в този град. Имаше светлокожи славяни, ромеи с тъмни коси и прави носове, мургави семити, но се чуваше още италийска, иберийска, мавърска и каква ли не друга реч. Но това все още беше „само“ човешка пъстрота. По-страшна, направо погнусяваща беше картината на самия град, която се разкри пред погледа на тримата новодошли. По улиците и стъгдите лежаха мъртвопияни; минувачите ги прескачаха, гледката не им правеше никакво впечатление. Макар да беше сутрешен час, от пивниците се носеха или „юнашки“ песни на мъже, чиито езици се плетяха, или караници и шум на строшени маси и стакани. Почти на всеки ъгъл имаше купчинки хора със сведени глави — играчите на комар следяха променливото щастие на заровете; от време на време избухваше крамола между тях и тогава начаса лъсваха ножовете. Другаде шепнешком се купуваха и продаваха малки и големи товари стока; нямаше нужда човек да е ясновидец, за да се досети, че това беше плячка на пирати или незаконен внос на закоравели мошеници. Не липсваха и жени, много на брой жени — все от онези, които следват войските или, преживяват най-щастливо там, където царствуват безделието и беззаконието.

— Попаднали сме в сметището на четирите морета — каза русият с токите от колан на гърдите. Усещаше гадост и тя личеше във всяка произнесена от него дума. Спътниците му не отговориха нищо.

Тримата очевидно скоро се наситиха на тази човешка помия, та свърнаха към южния край на полуострова и скоро бяха пред къщата на дукса 48 48 Дукс — управител на по-малък град (срв. кефалия и катепан). . Не се разбра дали отнапред знаеха къде се намира тя, или я разпознаха по стража пред нея, който се облягаше на копието си, прозяваше се до разчекване на устата и всеки миг рискуваше да се срине на земята, без да се събуди.

Не се наложи дълга разправия — русият умееше да говори заповедно и отгоре-надолу — и не след дълго тримата бяха поканени при дукса на Созопол. Драголюб (така беше неговото име) ги прие, без да се надигне от стола си. Размениха неизбежните поздрави и той им направи знак да седнат на мястото за гости пред него — нещо средно между дъсчена пейка и застлано с проскубан китеник миндерче.

Краткото време на настаняването, изглежда, даде възможност на Драголюб да осъзнае, че са дошли посетители с по-друга от обикновената за Созопол кройка, защото първоначалното му отегчение отстъпи място на държание с известна предпазливост и уважение.

— С кого имам честта? — попита с опипващ глас.

— Наричам се Кривич — отговори русият. — Собственик и началник на галерата „Кротушка“. — После посочи един по един спътниците си: — Помощникът ми комит Беро и главният ми кръмчия Влад.

Дуксът хвърли уж бегъл поглед към двамата, но той беше човек с голям опит, та все едно ги запечата като на картина в съзнанието си. Беро беше нещо като човешка планина — положително беше над седем стъпки висок и с мускули, които разпъваха кафтана му във всички посоки; този великан не само със сигурност би надвил кого да е в честна борба, но вероятно би се справил с голи ръце и с мечка, уловена нейде нз най-дивите дъбрави на Веригава 49 49 Веригава — славянското име на Стара планина. . Нищо чудно, че русият с кривото рамо го бе избрала за свой помощник — голиат като Беро, излъчващ дива, необуздана сила, би поддържал реда не в някаква си там галера, но и в Цариград, стига да му възложеха да го управлява. Другият обаче бе негова пълна противоположност. Споменатият Влад беше слаб и кокалест, за такива хора казват, че са направени само от кожа и кости. Докато го отбелязваше в паметта си, Драголюб се запита как ли този жив скелет съумява да се справи с широкото и тежко кръмово весло на такава бързоплувна галера като „Кротушка“ (дуксът също тайничко бе отишъл да я види, както беше закотвена в тихия завет на Свети Кирик). Все пак главното си внимание Драголюб посвети на човека, който седеше по средата между тримата — прозорливостта и опитът на годините му подсказваха, че ще си има много работа с него и че тя, работата, няма да е от най-веселите.