Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Преди всичко заради самото пристигане. Отколе се знаеше, че тук не спираха галери, а доколкото все пак се случваше да се отбият, те спущаха котви далече от брега, стоварваха или вземаха, за каквото бяха дошли, и бързо-бързо поемаха пак по синия си път; не само дългият опит беше показал, че тук пристанището не е като за подслоняването на големите, тежки и газещи дълбоко галери, но се говореше, че това било отбелязано и в портуланите. 41 41 Всъщност забраната за влизане на галери в Созополското пристанище се е съдържала не в портуланите — днешните лоции, — а в изричен декрет от епохата на съвета на генуезките колонии в Черно море. Според изследванията на Владимир Павлов единственото българско пристанище, в което галерите можели да влизат спокойно и да намират сигурност при всички сезони и атмосферни условия, била Варна. После галерата имаше толкова особености, че за людете тук, които — где на шега, где наистина — казваха, че кръвта им е добре размесена с морска вода, тя възбуди интереса им и за цели дни остана в центъра на тяхното внимание.

Беше от най-бързите кораби, които по това време бродеха по моретата — от типа на леката венецианска галера, ще рече — с около сто и петдесет гребци на борда (в разноезичния Созопол тях ги наричаха и галоери, и шиурми 42 42 Шиурм (ст.тер.) — гребец в галера (срв. галоер). ); познавачите дори добавяха, че в едно или в друго по нея откривали майсторството на корабостроителите от Венеция. А се споменаваше неизменно „от типа на“, защото странната галера и приличаше на венецианските, и се отличаваше от тях. Например една от отликите беше в броя и вида на мачтите: не беше с една или две малки мачти, както беше прието, а с три — непривично голяма в средата и две по-обикновени към носа и кръмата. Друго различие откриваха в тарана 43 43 Таран (ст.тер.) — старинно бойно пробойно средство; в корабоплаването — облечен с метал рог на носа на кораба, за пробиване корпуса на противниковия плавателен съд. й; той не беше висок и надводен, а почти до морската повърхност. Чудновато беше и името на кораба. Във време, когато корабите носеха предимно имена на светци-закрилници или по-рядко — военните — разни победоносни или разпалващи юначеството и когато съдовете, намерили свърталище в Созопол, най-често биваха с добре заличени имена, кой, за Бога, ще кръсти една нова-новеничка галера „Кротушка“? Изненада будеше и това, че доколкото се виждаше от брега, всички на борда на „Кротушка“ бяха в еднакви дрехи — жълт кафтан на кафяви гащи. И това, представете си, именно в Созопол, където всеки обличаше, каквото му е паднало и най-честата дреха беше риза в който и да е цвят на дъгата, отдавна не видяла корито и сапун, и също така разноцветна кърпа на главата, вързана вместо шапка.

Но може би най-особеното беше, че тази галера имаше знаме на върха на мачтата си. Доколкото знаеха созополци, май имаше само един кораб, който идваше тук и развяваше знаме на мачтата си — пощенският неф 44 44 Неф (ст.тер.) — кораб, по-малък от дромона, обикновено за каботажни (т.е. крайбрежни) плавания; по предназначение бил лек търговски кораб, но можел да се съчетае и с известно въоръжение. . Онзи, който веднъж в месеца изминаваше пътя от устието на Тирас 45 45 Тирас — р. Днестър. на север до Агатопол 46 46 Агатопол — днес гр. Ахтопол. и Кастрич 47 47 Кастрич — малка българска крепост на черноморския бряг, приблизително на днешната граница с Турция. на юг и обратно. Ще рече — който обхождаше в двете посоки целия български понтийски бряг, като се отбиваше задължително във всички малки и големи пристанища, за да пренася писма, сведения и заповеди. Нему, като кораб на царството, подобаваше да е под червения пряпорец с трите златни лъва. Но изключим ли него, „Кротушка“ навярно беше единственият плавателен съд, влязъл в Созопол, който имаше свое знаме.

Хората от „Кротушка“ очевидно не бързаха да сложат крак на твърда земя — още една отлика от главните обитатели на Созопол, които след всяко плаване презглава тичаха към някоя от тридесет и осемте пивници и странноприемници в града. Те изчакаха цели две денонощия, докато на брега се умориха и най-упоритите зяпачи. Едва тогава спуснаха ладия, която стовари само трима души на сушата и веднага се прибра на кораба. Също и те бяха облечени в жълто и кафяво, различаваха се само по онова, което носеха на главите. Двамината бяха с еднакви шапки, направени от ниска кожена околожка с космите навън и от дълго меко дъно от жълтия плат на кафтаните, провиснато свободно върху едното рамо; третият, който крачеше между тях и на една крачка напред, беше гологлав, с руси и дълги къдрави коси, разпилени чак върху раменете, руса беше и късо подстриганата му брада. Бяха въоръжени, разбира се — кой ще ти слезе в Созопол без оръжие под ръка? Оръжието и на тримата беше еднакво: бранен колан с бронзови обковки и на него окачени меч от едната страна, къса мечица от другата и в дясно отзад кожена кесия с неизвестно съдържание. Гологлавият се отличаваше от своите придружници и по украсата върху кафтана си — там, от двете страни на гърдите, където морските ратници носеха военните си отличия, този необикновен човек бе окачил двете части на сребърна тока от женски колан, всяка с по три зелени камъчета. Де видиш другиго с такова чудновато украшение, можеш да го помислиш за фокусник или смешник от сборищата; този мъж обаче излъчваше нещо такова, че при неговия вид никому не идваше подигравателна усмивка на устата.