Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.

— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана 39 39 Кафтан — къса (докъм средата на бедрото) мъжка горна дреха. от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.

— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.

Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.

— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.

— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!

Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.

— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.

Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.

— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.

И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:

— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…

В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.

— Защо стори това, Благовесто? — попита той.

Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?

— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.

Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…

— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.

Тя кимна. Две сълзи като бисери се хлъзнаха от дългите й мигли.

— Ще я запазя, обещавам.

— А ще ми направиш ли един дар? Сега, когато според думите на баща ти съм напъден от войската и съм извън закона? — Тя кимна мълчаливо. — Подари ми токите на колана си, Благовесто.

Без да каже дума, девойката откачи колана си и му го подаде. Едва сега Трошан се съвзе и се развика на воините зад гърба си:

— Какво зяпате, никаквици такива? Не чухте ли, че тази човешка отрепка е вече извън закона? За украса ли са копията в ръцете ви?

Стражите пристъпиха, но объркано и плахо — тъй или иначе допреди минута в лицето на Кремен те бяха виждали най-висшия по сан представител на българската войска в града, много по-нагоре по стълбицата от техния кастрофилакс 40 40 Кастрофилакс — началник на крепостта, на крепостната стража. . Но в същото време се съвзе от изумлението си и народът. С гневни викове людете, мъже и жени, се спуснаха с невъоръжени ръце срещу войскарите, заблъскаха ги, задърпаха ги настрана.

Кремен, син на Видул, използува възникналата суматоха и с един внезапен скок се шмугна сред тълпата.

Никой повече не го видя.

Ако се вярваше на приказките, които се ширеха по пристанищата на Понтийско море, не съществуваше нещо под слънцето, което да учуди Созопол и созополци. Вярно ли беше или не, но във всички случаи пристигането на „Кротушка“ в този слънчев априлски ден на лято от Христа 1306-то съвсем не отмина незабелязано и се превърна в злободневието на старинния пристанищен град.