Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Драголюб обаче остана сериозен. Разтърка още веднъж челото си с пръст и потърси синия поглед на Кривич.

— Може ли един-два въпроса, Кривич? Ей така, от чисто човешко любопитство?

— Заповядай — подкани го другият.

— На мачтата на кораба ти има пряпорец. Какво означава той?

— Абсолютно нищо. Просто го измислих такъв.

— Но всеки пряпорец обикновено говори за принадлежност на кораба към някое царство…

— Този с жълтия плат и черния лъв прави изключение, дуксе. Той е стяг само на Кривич…

— … и точка — завърши вместо него Драголюб.

— И точка — с усмивка потвърди Кривич.

— А еднаквите дрехи на корабниците и галоерите ти? Тя напомня за бранна униформа, пък ти, хм, се готвиш да откриваш търговска къща. Как да разбирам това?

— Никак. Просто хрумване. Или, ако ще ти доставя удоволствие, като „суета на суетите и всичко е суета“.

Драголюб го изгледа втренчено. След това плесна с ръце и нареди на влезлия слуга:

— Пет изпържени яйца. И повечко пиперец в мазнинката.

— От какво ще лекуваш нервите си този път, дуксе? — осведоми се Кривич.

— Току-що получих зашеметяващ удар, човече. Един от най-зашеметяващите за последните две години. Не допущах, че в „моя“ Созопол, такъв, какъвто го познавам, ще се намери човек, който ей така, с лекота да цитира „Еклисиаста“ 54 54 „Еклисиаст“ (или „Проповедник“) — една от най-поетичните и с дълбоко философско съдържание книга на Стария завет на Библията, приписвана на цар Соломон. . Предпочитам петдесет пияни до безпаметство, десет обира и три намушквания…

Този пъти Кривич се разсмя шумно заедно с хората си.

— Този човек така съблазнително говореше за проклетите си пържени яйца, че и моят търбух ми напомни за себе си — каза Кривич, когато излязоха от дома на управителя.

— Виждам насреща една странноприемница — подхвърли Влад. — Може би там ще залъжат стомасите ни.

— „При Точилката“ — прочете Кривич надписа над вратата. — Можеше да намериш странноприемница с по-малко странно име.

— Съществува ли изобщо нещо в Созопол, което да не е странно? — възрази кръмчията, докато прекрачваха в заведението.

Още на вратата ги блъсна в гърдите миризма на спарени тела и вино, с добавка невъобразима глъч, гъсти като тесто — да измесиш тиганици от тях. Макар че имаше доста време до обед, сравнително просторното помещение беше почти пълно. Тук се пиеше в стакани, големи колкото средноголяма стомна, играеше се на зарове и на кокалчета, на някои маси се пееха песни, съдържанието на които не би могло да бъде написано, другаде се надлъгваха с бивали и небивалици, като най-често споменаваните думи бяха „меч“, „секира“, „плячка“, „вятър“, „платна“, „сеч“, „абордаж“ и все от този род.

Тримата се огледаха. В първия момент им се стори пълно до краен предел, но после зърнаха една по-отдалечена маса, на която имаше самотен човек с огромен стакан пред него, който рееше размътен поглед някъде в далечината. Попитаха го и седнаха при него. Почти веднага при тях се изправи тринадесет-четиринадесетгодишен прислужник и сравнително учтиво ги попита за поръчката им. Бяха очаквали, че тук не ще намерят друго освен вино и само с големи молби може да им изпържат яйца като на Драголюб, но се излъгаха — в „При Точилката“ предлагаха осем вида риба, също печен глиган, задушени патици и какво ли още не. Кривич поръча ядене и вино за тримата, после подхвърли на Беро:

— Какво става с тебе, дребосък? Не съм чул гласа ти… Да не си си глътнал езика?

— Мисля — отговори запитаният. Гласът му напомняше стържене на бичкия и бе толкова силен, че стаканът на непознатия се разклати върху масата.

— Не му придиряй, Кривич — намеси се Влад. — Знаеш, че нищо не затруднява нашия Беро повече от мисленето. И затова му се случва не по-често от веднъж в годината.

— И все пак над какво толкова умуваш? — настоя Кривич.

— Над думите ти. Ти каза, че тук е сметището на четири морета. Пък аз броя, броя — все до три ги докарвам.

— Опитай още веднъж гласно.

— Понтийско, Мраморно и Бяло. За друго не се сещам.

— А Меотийско 55 55 Меотида , Меотийско море — Азовско море. , приятелю? — неочаквано се намеси непознатият с блуждаещия поглед. — Да не мислиш, че тук няма отрепки и от онези с дръпнатите очи — човекът явно говореше за хазарите, — които пъплят като хлебарки около Меотийско море?

Докато още бъбреха, младият прислужник чевръсто им поднесе поръчката — вино в кана, която някой би могъл да сбърка с малка бъчва, и три стакана, по две пържени яребици за Кривич и Влад и печена овнешка плешка за великана Беро. Влад разсипа виното, като не отмина и стакана на непознатия. Тъй като почерпването можеше да се смята за начало на сприятеляване, Кривич използува случая, за да попита: