П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Приятно местенце си има Емсуърт — отбеляза лорд Икнъм, когато стигнаха до широката, покрита с чакъл площадка пред терасата.

— Не е лошо. Толкова по-тъжно е, че нещастникът ще свърши дните си в лудница. Освен ако не го изцериш.

— Рядко не успявам.

— Тогава бих желал — започна да излива сърцето си херцогът, — докато си тук, да хвърлиш един поглед и на племенника ми Хорас.

— Има ли причини за безпокойство?

— За остро безпокойство.

Херцогът тъкмо се канеше да свали покривалото от скелета на Дънстабълови, когато млъкна на половин дума и яростно задуха мустаци. От някакво място, скрито от очите им зад гъстите храсталаци, долетя приятен теноров глас. Пееше „Красивите брегове на езерото Ломънд“, като влагаше немалко чувство.

— Га! Това е онзи свирач!

— Моля?

— Някакъв мъж идва да свирука и да пее точно под прозорците ми — обясни херцогът като героиня на старомоден роман, описваща възлюбения си. — Опитвам се да го сгащя от деня на пристигането си, но все ми убягва. Е, аз мога да чакам. Приготвил съм дузина пресни яйца в стаята си и рано или късно… Но бях започнал да ти разказвам за Хорас.

— Да, бих искал да чуя всичко за Хорас. Каза, че ти е племенник.

— Един от многото. Син на покойния ми брат. Смахнат е. Другият е син на покойната ми сестра. И той е смахнат. Покойният ми брат беше смахнат. Покойната ми сестра — също.

— И къде поставяш Хорас в тази галактика на лудостта? По твое мнение под или над средносемейната смахнатост?

Херцогът се замисли.

— Над. Решително над. След случилото се току-що в замъка, доста над. Знаеш ли какво стана?

— Съжалявам, но не знам. Нов съм по тези места.

— Останах дълбоко шокиран.

— Та какво стана в замъка?

— И винаги „Красивите брегове на езерото Ломънд“ — раздразнително рече херцогът. — Песен, която мразя открай време. Кой е написал тая помия?

— Доколкото знам, шотландският поет Бърнс. Но щеше да ми кажеш какво стана в замъка.

— Да, вярно. Стана ми ясно, че грешно съм преценил онзи младеж Бакстър. Предполагам, че си се запознал с Бакстър на гарата. Моят секретар. Пристигна със същия влак. Трябваше да дойде с мен, но настоя да остане в Лондон под предлог, че имал да работи върху историята на рода ми, която пиша. Не му повярвах. Реших, че погледът му играе. През цялото време смятах, че се кани да извърши нещо нечестиво. А когато тази сутрин Хорас ми каза, че преди една-две вечери го видял да подскача на някакъв бал, облечен като корсикански пират, само това и чаках. В момента, когато кракът му прекрачи прага, го уволних. А после стана тази случка в замъка.

— Точно нея се канеше да ми разкажеш.

— Разказвам ти я. Бяхме във вестибюла. Кони беше завела дъщеря ти да й показва портретите в галерията, въпреки че хич не ми е ясно защо му е на едно младо момиче да гледа сбирщина от уроди. Ще бъда преизненадан, ако науча, че в цяла Англия има по-големи грозилища от предците на Емсуърт. Но както и да е, Кони беше завела дъщеря ти да ги види, а Бошъм, племенникът ти и аз останахме във вестибюла. И изведнъж влезе Хорас. В момента, когато насочих вниманието му към племенника ти, той подскочи като ужилен и извика: „Понго!“ Разбираш ли? „Понго!“ 12 12 Понго е разпространено кучешко име в Англия. — Б.пр. Просто така. Племенникът ти очевидно се стъписа и с нисък глас заяви, че името му е Базил.

— Храбрец!

— Какво?

— Казах „храбрец!“

— Защо?

— А защо не? — не се остави лорд Икнъм.

Херцогът се опита да смели думите му и сякаш успя да види някаква логика в тях.

— Всъщност се оказа, че Хорас го взел за свой приятел. Дотук добре. Нищо забележително, ще кажеш ти. Може да се случи всекиму. Така е. Но внимавай нататък. Ако Бърнс е смятал, че „Езерото Ломънд“ се римува с „преди теб“ — отново се ядоса херцогът, — трябва да не е бил с всичкия си.

— Щеше да ми кажеш какво стана нататък.

— Ъ? А, нататък. Ще стигна и дотам. Не че съществуват много рими на „езерото Ломънд“. Може и да съм несправедлив с човечеца. Да, нататък. Точно в този миг се върна Кони с дъщеря ти. Очарователна е.

— Не познавам лейди Констанс.

— Говоря за дъщеря ти.

— А, да, много е мила. Казва се Гуендолин.

— Така каза и тя. Но това не попречи на Хорас да отиде при нея и да я нарече Поли.

— Поли ли?

— Поли. „Виж ти, здрасти, Поли!“, бяха точните му думи.

Лорд Икнъм се замисли.

— Заключението, което се налага от само себе си, е, че я е взел за момиче на име Поли.

— Точно така. Споходи ме същата мисъл. И тъкмо това ме накара да осъзная, че положението е тежко. Една издънка — да. Но два пъти за две минути… Човек започва да се опасява от най-лошото. Винаги съм бил неспокоен за душевното състояние на Хорас, още от времето, когато като дете се разболя от шарка и изведнъж отхвръкна на бой до метър и деветдесет и пет. Логично е, щом човешкият мозък е толкова далеч от сърцето, да не може да функционира нормално. Помисли само какво разстояние трябва да преодолява кръвта, за да го оросява. Пристигнахме — заяви херцогът, когато минаха през огромния параден вход, който беше гостоприемно отворен. — Брей, къде са другите? Сигурно се преобличат. И ти вероятно искаш да видиш стаята си. Ще те заведа. Ти си в Червената стая. Банята е в края на коридора. Та докъде бях стигнал? А, да. Казах, че започнах да се опасявам от най-лошото. Огледах проблема отвсякъде. Човек не може едновременно да е висок метър и деветдесет и пет, да е син на покойния ми брат и да се прави, че всичко е наред. Не може да не се пропука някъде. Спомних си как ми разказа, че е видял Бакстър на бала и внезапно ми просветна като светкавица, че трябва да е развил… не знам как му викате, но трябва да има научен термин за човек, комуто се привиждат разни неща.