П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Лорд Икнъм я взе с широка крачка. Последните събития на перона бяха повдигнали приятно духа му и той бързаше да се добере до целта, за да разбере какви ли нови развлечения го очакват под формата на препятствия и проблеми. Изкачи се по баира с песен на уста и когато стигна до последния завой на алеята, спря да се полюбува на сивата грамада на замъка, очертана на фона на шафраненожълтото небе. Тогава именно забеляза, че към него се приближава мъж на неговата възраст, но много по-дебел и далеч не толкова хубав.

— Ей! — извика въпросното лице.

— Ей! — вежливо отвърна лорд Икнъм.

Фактът, че беше чул Хорас Дейвънпорт да говори за чичо си Аларик като за плешиво дърто магаре с мустаци на морж, му даде отлична възможност да идентифицира новодошлия без затруднение. Малко дърти магарета имаха по-оскъдна главна окосменост от този човек, а всеки морж би завидял на мустаците, които приближаващият непрестанно издухваше нагоре.

— Ти ли си психарят?

Правилно предполагайки, че това се явява по-отчетлив и ясен начин за казване на „психиатър“, лорд Икнъм отговори положително.

— Другите са в замъка и вече се наливат с какво ли не. Когато чух, че си тръгнал пеша, реших да те посрещна. Името ми е Дънстабъл. Херцог Дънстабъл.

Тръгнаха заедно. Херцогът измъкна носна кърпа и попи челото си. Вечерта беше топла, а той не се намираше в най-добрата си форма.

— Исках да поговорим насаме… — започна той.

— Като стана дума за херцози — прекъсна го лорд Икнъм, — чували ли сте вица за херцога и змиеукротителката?

Вицът беше доста приятен, изпъстрен на места с черен хумор, и лорд Икнъм го разказа добре. Но макар придружителят му да беше видимо развеселен, главното му чувство си оставаше объркаността.

— Наистина ли си сър Родерик Глосъп?

— Защо питаш?

— Ами един приятел в клуба ми каза, че е надуто дърто магаре. А ти не си надуто дърто магаре.

— Приятелят ти вероятно се е срещал с мен професионално. Знаеш как е. В работно време човек се държи като хиена, за да впечатли клиентите. Смея да твърдя, че и ти си правил същото в Камарата на лордовете.

— Така е.

— Но беше започнал да ми казваш, че искаш да говорим насаме.

— Точно така. Преди Кони да те докопа и да ти напълни главата с щуротии. Имам предвид сестрата на лорд Емсуърт, лейди Констанс Кийбъл. И тя е като всички жени — отказва да приеме фактите. Първото нещо, което ще направи, щом се видите, е да се опита да те замотае и да те убеди, че разсъдъкът му е здрав едва ли не като моя. Напълно разбираемо. В края на краищата той й е брат.

— За лорд Емсуърт ли говориш?

— Да. Какво ти е мнението за него?

— Стори ми се чистичък и трезвен.

Херцогът отново се поозадачи.

— Че защо да не е трезвен?

— Не че се оплаквам — побърза да го увери лорд Икнъм. — Това дори ме зарадва.

— Хм. Та, както казах, Кони ще се опита да ти втълпи, че хорските приказки са силно преувеличени и че той е само завеян. Не се хващай. Този човек е смахнат.

— Така ли?

— Няма спор. Цялото им семейство е смахнато. Видял си Бошъм на гарата. Той е направо готов за кабинета ти. Отива в Лондон, оставя се някой да го изиграе и да му отмъкне портфейла. „Дайте ми портфейла си, за да ми докажете, че ми имате доверие“, казва му човекът. „Готово“, отвръща Бошъм. Просто така. А виждал ли си другото му момче, Фреди Трипуд? По-зле е и от Бошъм. Продава кучешки бисквити. Така че можеш да си представиш какво представлява Емсуърт. Човек не може да създаде двама подобни синове и да е с всичкия си. Трябва да тръгнеш от тази предпоставка, иначе няма да стигнеш доникъде. Да ти разкажа ли за Емсуърт?

— Да.

— Фактите са следните. Той има свиня и е луд по нея.

— Всеки свестен човек обича свинете си.

— Да, но не иска да ги записва за участие в надбягванията в Дерби.

— А Емсуърт иска ли?

— Каза ми го лично.

Лорд Икнъм изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Не вярвам управата на Дерби да приеме свиня. Емсуърт би могъл да й отреже ушите и да я запише за кучешките надбягвания за купата „Ватерло“, но не и в Дерби.

— Точно така. Това трябва да ти отвори очите.

— Наистина ми ги отваря.

Херцогът одобрително издуха мустаците си и те се развяха пред него като знаме. Радваше се на точното покритие между възгледите на този експерт и неговите. Личеше, че човекът си разбира от работата и реши да изостави задръжките и да изнесе на показ скелета от собствения си килер. Не възнамеряваше да привлича внимание към тъмната сянка, паднала върху благородния дом на Дънстабълови, но все пак реши, че ще е най-добре да го стори. Във вестибюла, който току-що бе напуснал, се случиха странни и обезпокояващи неща и той искаше за тях професионално мнение.