П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Бошъм е син на лорд Емсуърт — глухо поясни той.

— Нима? Не съм много подкован в областта на перството. Рядко чета справочника на Дебрет и ако го правя, то е само за да се посмея на някои от имената. Е, това обяснява всичко — бодро заключи лорд Икнъм. — Трябва да е бил на гости в Бландингс и да е отскочил до Лондон за един ден да си оправи фризурата, а херцогът му е наредил на всяка цена да мине, да потупа по гърба и да поздрави от негово име племенника му Хорас. Съвсем естествено е било поклонението му в Блоксъм Маншънс да съвпадне по една злощастна случайност с моето. Колко са прости тези на пръв поглед необясними неща, стига да вникнеш в тях.

— Запъти се насам.

— Естествено. Предполагам, че именно той ще ни ескортира до замъка.

— Но какво ще правим, по дяволите?

— Как така ще правим? Нищо няма да правим.

— Обзалагам се обаче, че той нещо ще направи. Да не искаш да кажеш, че човек, комуто друг човек е отмъкнал портфейла, като го види отново няма да му откъсне главата?

— Мило момче, за младеж, който се радва на предимството на постоянното присъствие на изискан чичо до рамото си, изглеждаш рядък невежа по отношение на обноските и нравите в доброто общество. Ние, синекръвните, не правим сцени на публично място.

— Смяташ, че ще изчака да останете насаме, за да те размаже?

Лорд Икнъм цъкна с език.

— Драги Понго, имаш граничещата с гениалност дарба да приемаш нещата откъм тъмната им страна. Предполагам, че пророк Исая на млади години е бил също като теб. Кажи ми, защото не искам да се обръщам, наближава ли?

— В момента се размотава.

— Разбирам. Това е класическата сдържаност на английската висша класа. През целия му живот са му внушавали, че няма нищо по-вулгарно от това да заговориш непознат и той сега се чуди дали наистина съм сър Глосъп, за когото е слушал толкова много. Гърчи се при мисълта, че може да сбърка. Вероятно твоето присъствие го тревожи. Не се съмнявам, че Емсуърт напълно е забравил да спомене, че ще бъда придружен от секретаря си. „Може да е Глосъп — казва си той, — не бих се обзаложил, че не е той. Но ако е Глосъп, кой е човекът с него? В указанията ми не се споменаваше за човеци с Глосъп.“ Затова се мотае. Е, така ни предоставя възможност да задълбаем в темата. Какво, за Бога, те кара да смяташ, че този Бошъм ще ме разобличи, задето съм му отмъкнал портфейла? В мига, в който обявя, че съм сър Родерик Глосъп, тъй нетърпеливо чаканият гост, той не може да не реши, че съществува случайна прилика. Къде е сега?

— Точно до кантарчето.

— Тогава гледай как ще го омая — заяви лорд Икнъм и грациозно се завъртя. — Извинете, сър — започна той, — дали не бихте ме информирали има ли възможност да се снабдя с някакво возило, което да ме откара до замъка Бландингс.

Не беше преувеличил въздействието от тази маневра. Лорд Бошъм се закова, сякаш се беше блъснал в уличен стълб, и остана със зейнала уста.

Наследникът на графската титла Емсуърт се отличаваше с тромава мисъл, но не беше напълно лишен от способността да разсъждава логично. Бяха му наредили да посрещне възрастен господин, който ще пристигне с влака за Маркет Бландингс в два и четирийсет и пет. Единственият възрастен господин, пристигнал с влака в два и четирийсет и пет, беше възрастният господин пред него. Следователно този възрастен господин беше онзи възрастен господин. В който случай беше сър Родерик Глосъп, изтъкнатият психиатър, но не можеше да е той, тъй като след първия поглед върху лицето му би могъл да се закълне, че е приятният непознат, лишил го от портфейла му на Парк Лейн.

Защото лорд Бошъм, макар и обитаващ затънтено кътче в Хампшир, беше достатъчно врял и кипял, за да знае, че изтъкнатите психиатри не мамят хората с цел отмъкване на портфейли. Знаеше, че всеки млад човек на прага на живота има право на избор. Може да стане или изтъкнат психиатър, или джебчия. Но не и двете.

— Вие ли сте сър Родерик Глосъп? — запита той, докато ококорените му очи изпиваха тъй познатите черти.

— Това е името ми.

— О? А? Моето е Бошъм. Ъъъ, случайно не сме ли се срещали и преди?

— За съжаление, не. Загубата — вежливо, но неточно отбеляза лорд Икнъм — е изцяло моя. Но съм слушал за вас. Когато вчера се срещнах с лорд Емсуърт, той с бащинска гордост ми говори за многобройните ви дарби.

— А? Ами аз дойдох с колата да ви посрещна.

— Крайно любезно от ваша страна, драги Бошъм.

— Имате ли багаж в товарния вагон? Ще ида да се погрижа.

— Благодаря, благодаря.