П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— О, а, да. Да, мисля, че разбирам идеята ти. Но ще можеш ли…

— Да се справя? Драги ми приятелю! Тук присъстващият Понго може да потвърди, че миналата година имахме един случай, когато в течение на един-единствен следобед в предградието Вали Фийлдс се представих с изумителен успех не само за трудещ се в магазин за птици, дошъл да изреже ноктите на папагала в дома на Мейкинг Роуд, но и за господин Родис, собственик на въпросния дом, и за господин Булстроуд — жител на въпросното предградие. И не се съмнявам, че ако ме бяха подканили, щях прекрасно да се превъплътя и в папагала. Настоящата задача е детска игра за човек с моите дарби. Кога възнамеряваш да се върнеш в Бландингс?

— Бих искал да хвана влака днес, в пет следобед.

— Това прекрасно ни устройва. Ще се прибереш днес с влака в пет часа и ще обявиш, че сър Родерик Глосъп пристига утре със секретаря си и че си поканил и очарователната му дъщеря. Какви подходящи влакове имате за натам? В два и четирийсет и пет? Отлично. Ще вземем него. Понго, не смятам, че дори ти би намерил някакви недостатъци в този сценарий.

— Мога да ти кажа едно, стига да искаш да ме чуеш — ти определено си изкукал и всичко страшно ще се обърка и ще ни натика в блатото.

— Нищо подобно. Поли, надявам се, че той не те плаши.

— Плаши ме.

— Не се оставяй. Когато поопознаеш Понго — заяви лорд Икнъм, — ще разбереш, че винаги си е такъв — кисел, мрачен, пълен със съмнения и подозрения. Шекспир се е вдъхновявал за „Хамлет“ от него. Ще се почувстваш по-добре, момчето ми, ако обърнеш една чашка. Да се отбием в моя клуб и да се почерпим с по една на крак.

Експресът в два и четирийсет и пет от гара Падингтън за Маркет Бландингс и първа спирка Оксфорд стоеше на перона с онова излъчване на изтънчена студенина, тъй типично за влаковете на Падингтън, а Понго Туисълтън и лорд Икнъм стояха до него и чакаха Поли Пот. Часовникът над щанда за книги показваше трийсет и осем минути след втория час.

Всеки невежа по отношение на разликата между песимист и оптимист би научил не едно и две полезни неща от физиономиите на този племенник и този чичо. Изтеклото време не бе допринесло нищо за облекчаване страданията Понгови относно предстоящата експедиция и изразителните му черти ясно отразяваха загриженост за бъдещето. Както винаги, когато съдбата свързваше действията му с тези на главата на семейството, той се чувстваше като човек, затворен във варел и хвърлен в Ниагарския водопад.

От своя страна, лорд Икнъм беше самата веселост и безгрижие. Наклонил шапката си под предизвикателен ъгъл, той одобрително оглеждаше внушителната гара, в която от толкова години отекваха гласовете на провинциалните семейства.

— За човек като мен — започна той, — постоянен обитател на Хампшир, имащ щастието да влиза в столицата през гара Ватерло, в атмосферата на Падингтън се крие някаква блага нотка на аристократично спокойствие. На Ватерло има шум и блъсканица, а обществото е доста смесено. Тук владее кротък мир и срещаш само най-изтънчени люде — културни мъже, свикнали да дружат с ловни кучета порода басет, и жени в шити по поръчка костюми, които приличат на коне. Погледни онзи човек там. Без съмнение е син на управляващата класа, който се връща от кротка сбирка в Лондон при любимите си лов, стрелба и риболов.

Обсъжданият индивид беше мургав младеж, облегнат на прозореца на съседното купе и разглеждащ Падингтънската сцена през чифт очила в метални рамки. Понго реши, че има вид на калтак и изрази мнението си, а злостният му тон накара лорд Икнъм да му хвърли бърз, укорителен поглед. Самият той се чувстваше като ученик, прибиращ се у дома за коледната ваканция, и искаше около него да има само щастливи, усмихнати лица.

— Ти май не се забавляваш, Понго. Вземи да събудиш празничния си дух. Онзи ден във Вали Фийлдс ти беше душата на компанията. Не обичаш ли да пръскаш радост и светлина?

— Ако под пръскане на радост и светлина разбираш влизането с взлом в чужда къща и…

— По-тихо — предупреди го лорд Икнъм. — И гарите имат уши.

Той поведе племенника си през перона, като се извиняваше с подкупваща усмивка на пътниците, в които последният от време на време се блъскаше поради дълбоката си замисленост. Един от тях — пълен внушителен мъж, при вида на лорд Икнъм спря за миг, сякаш беше на крачка да го познае. Лорд Икнъм го отмина с любезно кимване.

— Кой беше този? — глухо запита Понго.

— Нямам представа — отговори лорд Икнъм. — Имам бегъл спомен за отколешна среща, но нищо повече и не възнамерявам да започвам проучване. Вероятно ще се окаже мой съученик, макар и няколко години по-млад. Когато станеш на моите години, ще се научиш да избягваш подобни възобновени познанства. Последният човек, с когото се видях в качеството му на мой съученик, но няколко години по-млад, имаше дълга бяла брада, в замяна на което нямаше зъби. Това замъглява представата, която градя за себе си като за игрив младеж на прага на живота. А, ето я и Поли.