П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— И?

— Драги приятелю, той не иска да дойде!

— Но защо това толкова те разстройва? Лейди Констанс положително не може да те държи отговорен, че не си й доставил психиатър, прекалено зает, за да напусне Лондон.

Лорд Емсуърт тихичко простена.

— Не е прекалено зает да напусне Лондон. Отказа да дойде, защото съм го бил обидил.

— А ти обиди ли го?

— Да.

— Как?

— Ами, всичко започна с това, че го нарекох „Пъпка“. Не му хареса.

— Не мога да схвана мисълта ти.

— Кой мислиш се оказа тоя сър Родерик Глосъп, а, Икнъм? Момче, което познавам от училище. Крайно неприятно момче с гадни нафукани обноски и невероятен брой пъпки по лицето. Поканиха ме и той рече: „Отдавна не сме се виждали, а?“ Аз отвърнах: „Ъ?“ Тогава го погледнах по-внимателно и възкликнах: „Бог да ми е на помощ! Та това е Пъпката!“

— Радостна среща след дълга раздяла.

— Сега си припомням, че той почервеня и държането му загуби от сърдечността си. Стана надут и надменен, което винаги ме е дразнило у него, и рязко ме запита защо съм дошъл. Разказах му цялата история за въжделенията на Дънстабъл спрямо Императрицата и той стана още по-груб. Промърмори нещо в смисъл, че бил зает човек и нямал време за губене и открито иззлорадства на това, което нарече „нелепа врява“, вдигната за „нищо и никаква свиня“ по думите му.

Лицето на лорд Емсуърт се помрачи. Очевидно раната смъдеше.

— Не можах да понеса това от Пъпката. Казах му да не ми се прави на нафукано магаре. Той пък ме нарече едва кретащ стар глупак. Или нещо в този смисъл. И така от дума на дума, признавам, че май държах по-откровен език, отколкото беше разумно. Сетих се, че имаше някакъв скандал, свързан с него, май веднъж беше преял на вечеря и след това повръща и имах неблагоразумието да повдигна този въпрос. Малко след това той бясно натискаше звънеца да дойдат да ме изведат и крещеше, че след случилото се нищо на света не може да го накара да дойде в Бландингс. А сега се чудя какво да кажа на Констанс.

Лорд Икнъм бодро кимна. В очите му бе запламтял блясък, който Понго без усилие разпозна. Беше го наблюдавал при няколко предишни случки, или по-скоро премеждия, и най-вече по време на посещението им на кучешките надбягвания, точно преди поведението на чичо му да привлече вниманието на полицията. Можеше да разчете посланието. Значеше, че някакво приятно вдъхновение бе нахлуло в ума на лорд Икнъм и студени тръпки пронизаха Понго, придружени от непреодолимото желание да се намира някъде много далеч. Когато в ума на лорд Икнъм нахлуваха приятни вдъхновения, разумният мъж се отправя към най-близкото противобомбено скривалище.

— Крайно интересно.

— Положението е ужасно.

— Точно обратното, нищо по-добро не би могло да бъде. Вече виждам светлина в тунела.

— Ъ?

— Драги Емсуърт, теб те нямаше, когато преди малко се съвещавахме и поради това светкавичната ти мисъл не можа да схване посланието ми. Накратко, положението е следното. Много е важно младата Поли… Между другото, вие май не се познавате, нали? Госпожица Поли Пот, единствена дъщеря на Клод Пот Горчицата — лорд Емсуърт.

— Приятно ми е.

— Та както вече казах, много е важно Поли да отиде в Бландингс и там да се запознае с херцог Дънстабъл и да го омае.

— Защо?

— Желае да получи одобрението му за планирания брачен съюз с племенника му Рики Гилпин.

— Ааа!

— А трудността, с която се сблъскахме точно преди пристигането ти, беше проблемът как да я вкараме в Бландингс. Усетихме, че самият ти едва ли си в състояние да я поканиш сама, а съществуват множество причини, поради които Горчицата не би се вписал в картината. Сега всичко се опростява. Ти спешно се нуждаеш от сър Родерик Глосъп. Тя спешно се нуждае от впечатляващ баща. Аз съм готов да изиграя и двете роли. Утре сър Родерик Глосъп ще вземе удобен влак и ще тръгне към замъка Бландингс, придружен от дъщеря си и секретаря си…

— Ей! — извика рязко Понго.

Лорд Икнъм го изгледа с леко учудване.

— Да не би да предлагаш да останеш в Лондон, момчето ми? Не ми ли каза сам, че в сряда очакваш посещение от страна на Ърб?

— Олеле!

— Именно. Очевидно трябва да се спотаиш някъде. А какво по-добро убежище от замъка Бландингс? Но може би предпочиташ да се явиш там като мой камериер?

— Не, проклет да съм.

— Много добре тогава. Схващаш ли накъде бия, Емсуърт?

— Не — отсече лорд Емсуърт, който рядко схващаше накъде бият хората.

— Ще повторя програмата.

Този път блед лъч на интелигентност сякаш озари очите на лорд Емсуърт.