П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Той забърза с гъвкава походка и дари момичето с топла прегръдка. На Понго не за първи път му се стори, че този човек няма мяра в стремежа си да целува момичетата. В настоящия случай едно бащинско кимване би свършило същата работа.

— Е, мила моя, ето те и теб. Имаше ли проблеми с измъкването от къщи?

— Проблеми ли?

— Очаквах баща ти да прояви любопитство къде отиваш. Но ти несъмнено си му разказала някаква честна, правдоподобна история за гостуване у съученичка.

— Казах му, че няколко дни ще бъда на гости в твоята компания. Разбира се, той може да си е помислил, че отивам в Икнъм.

— Вярно. Може. Не би било полезно да му разкриваш същинските факти. Може би нямаше да ги одобри. У Горчицата съществува някаква странна, пуританска жилка. Е, явно всичко се подрежда прекрасно. Изглеждаш фантастично, Поли. Ако у онзи херцог гори искрица човещина, не би могъл да не се срути като тон тухли при вида ти. Приличаш ми на лъчезарния дух на Пролетта. От друга страна, Понго не мисли така. Нещо го тревожи и не мога да разбера какво.

— Ха!

— Не ми хакай, момчето ми. Би трябвало да подрипваш от радост, че отиваш в такова прекрасно място като замъка Бландингс.

— Така ли? Ами лейди Констанс?

— Какво лейди Констанс?

— На отсрещната страна ни чака тя, ако не се лъжа. А приятелчето ми Рони Фиш твърди, че е нещо, което трябва да се види, за да се повярва в съществуването му. Хюго Кармъди пребледня под загара си, когато стана дума за нея. Монти Бодкин силно подозира, че прави човешки жертвоприношения при пълнолуние.

— Глупости. Момчетата преувеличават. Вероятно е кротка, миловидна дама от старата школа, с ръкавички без пръсти на ръцете. Трябва да се бориш с тая твоя склонност да очакваш най-лошото. Не мога да разбера откъде се е взел подобен песимизъм. Не и по моя линия. Нищо няма да се обърка. Усещам го с мозъка на костите си. Убеден съм, че ни чака един от големите ми триумфи.

— Като онзи на кучешките надбягвания.

— Защо не спреш да ме ръфаш за тия кучешки надбягвания. Винаги съм твърдял, че онзи старшина се задейства прекалено прибързано. В наше време допускат в полицията твърде невротизирани типове. Е, ако смятаме да отидем на почивка в замъка Бландингс, трябва да заемем местата си. Забелязвам на перона служител със зелено флагче.

Влязоха в купето си. Очилатият младеж още точеше шия през прозореца. Когато минаха край него, той внимателно ги загледа — всъщност толкова внимателно, че човек би се замислил дали не е открил в тези свои спътници нещо нередно. Но случаят не беше такъв. Рупърт Бакстър, бивш секретар на лорд Емсуърт, настоящ секретар на херцог Дънстабъл, винаги оглеждаше хората внимателно. Беше му навик.

Единственото, което чувстваше в момента, бе, че по-възрастният от двамата мъже изглежда приятен стар глупак, че по-младият явно го гложди скрита мъка и че момичето е хубаво. Имаше и смътното чувство, че вече я е виждал някъде. Но не се задълбочи по въпроса. Замени страховитата си черна шапка с пътническа шапчица, седна на мястото си, облегна се и затвори очи. След малко Рупърт Бакстър заспа.

В съседното купе лорд Икнъм се грижеше за някои дребни подробности.

— Нещо, което трябва да решим преди пристигането — заговори той, — е въпросът с имената. Нищо не е по-трудно от това да измислиш подходящо име на секундата. Спомням си, че онзи път на кучешките надбягвания бяхме почти стигнали до участъка, преди да избера „Джордж Робинсън“ за себе си и да се наведа към Понго и да му прошепна, че той е Едуин Смит 5 5 И двете имена са синоними на баналност, нещо като Иван Иванов. — Б.пр. . Но през цялото време усещах, че имената не струват. Не удовлетворяваха артиста в мен. Този път трябва да се справя по-добре. Аз, естествено, автоматично ставам сър Родерик Глосъп. Ти, Поли, ще е най-добре да си Гуендолин. „Поли“ не ми се струва достатъчно тежкарско за човек с твоето положение в обществото. Но какво да правим с Понго?

Понго оголи кътници в горчива усмивка.

— Не бих се тревожил за себе си. Мен ще ме наричат „онзи човек“. „Птармиган“ — ще се обърне лейди Констанс към иконома…

— Птармиган не е лошо име.

— „Птармиган, изпрати Чарлс и Хърбърт да изхвърлят онзи човек. И да се погрижат да падне на нещо остро.“

— Пак същият песимизъм! Поли, сети се за някоя филмова звезда.

— Фред Астер?

— Не.

— Уорнър Бакстър?

— Бакстър би било отлично, но не можем да го използваме. Така се казва секретарят на херцога. Емсуърт ми разказа за него. Би било смущаващо да имаме двама Бакстъровци наоколо. Но, разбира се, сетих се. Глосъп. Както го разбирам аз, сър Родерик Глосъп е един от двама братя и както тъй често се случва, по-младият брат не е успял да постигне успеха на по-големия. Става курат и проспива годинките в далечна енория, а когато умира, оставя в наследство само едно копие от „Сборника с древни и съвременни химни“ и син на име Базил, който увисва на врата на сър Родерик. Тъй че за да извлече някаква полза от катастрофата, той го прави свой секретар. Това наричам аз добра, завършена история. Разправянето й ще ти даде тема за разговор с лейди Констанс на лула тютюн и чаша уиски в будоара й. Ако се добереш до будоара й. Социалното положение на секретарите не ми е твърде ясно. С благородниците ли се мешат, или пребивават при прислугата?