Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.

А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.

— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.

— Познаваш ли го?

— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.

— Но тогава…

— Само стой и гледай. Свършено е с него.

Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.

Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.

— Искаш ли бира?

Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.

— Какво казаха твоите родители?

Неволна гримаса.

— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?

Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.

Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.

Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.

— Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.

Голям късметлия излязох — сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота — защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за най-добрия си приятел, за чудесен човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

— Не.

— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?